Беше горещ ден от лятото на далечната 1994 година и моята особа, заедно с едно арабско семейство (по-скоро с част от него – мъж и жена палестинци и трите им деца, които по онова време бяха новодошли в страната ни) беше на басейн. С тях си разговарях изцяло на английски и тъй като беше лято, т.е. нямах занятия в университета, можех спокойно да им помагам при подаването на документи за пребиваване, при регистрацията на фирма и при куп други бюрократични процедури. Покрай тези неща обаче, станах доста близка с тях и децата им. Днес, от позицията на пораснала мама с три деца зад гърба си, възприемам последното твърдение малко смехотворно. Но тогава въпросните деца бяха на 14, 12 и 9 години, а аз още не бях навършила 20. Иначе казано, акълът ни беше почти еднакъв.
Та през въпросния ден, на басейна бях с майката, каката и баткото. По-малкият юнак беше някъде с татко си. И така, забавлявахме се по детски в басейна и извън него, приказвахме си, хапвахме и т.н. Относително близо до нас бяха поседнали двама младежи, по-бели и от мен. Казвам относително близо, защото ги виждах, но примерно не можех да чуя, какво си приказват. И до ден днешен не зная, как точно нашият разговор се измести към коментиране на особите им. Братът и сестрата упорстваха за това, че въпросните младежи са араби и то палестинци. С неопитността на 19 годишно момиче аз си представях арабите тъмни, чернокоси, да не говорим пък, че абсолютно непонятно ми беше, как от няколкото случайно чути думи на арабски са разпознали и националността им.
И тук ще прихнете да се смеете… Спретнахме своево рода заговор помежду си. Брат и сестра се подгониха близо до двамата младежи, разменяйки си на висок глас реплики на арабски. И резултатът не закъсня. След 10-на минути компанията ни се беше увеличила с още двама души.
Оттук насетне, двамата станаха почти неделима част от нашата група – ходехме през уикендите заедно на Витоша, на пикник в Панчарево, на разходка с влак до Банкя и т.н. Всички избягваха да говорят пред мен на арабски, за да не се чувствам некомфортно от факта, че не ги разбирам. Същевременно семейството още не знаеше български, та неофициално определеният език за комуникация помежду ни беше английският. Казвам го защото след известно време останах поразена от признанието на мъжа и жената за множество проведени от тях разговори с един от двамата господинчовци, както и обсъждания на качествата и недостатъците на моята особа. Къде съм бляла, та не съм разбрала…
Единият от тях явно проявяваше жив интерес към наивната ми личност и за щастие бе онзи, към когото май и аз питаех вече определени чувства. Да не навлизам в подробности, но оттук нататък разходките включваха вече само нас двамата. Времето си течеше, нещата се задълбочаваха и неминуемо се стигна до провеждането на сериозен разговор… Тук е моментът да спомена, че мъжът ми е наистина религиозен, не само по документи… В прав текст ми каза, че всякакви отношения, излизащи извън рамките на безобидните ни вече почти два месеца разходки ръка за ръка, за него са абсолютно неприемливи. А сега де, какво щеше да последва?!
Ами последва първата ни сватба в джамията. Не се стряскайте! Не съм се юрнала натам, без преди това да съм напълно наясно за какво става дума. Още тогава той ми обясни, че бракът между мюсюлманин и християнка е позволен според исляма. Мен обаче повече ме притесняваше изричането на думи, чието значение не знаех… Страхувах се и споделих с него страховете си, да не би подобно подписване да означава смяна на религията. Колкото и наивно да ви изглежда въпросът ми днес, тогава истински ме терзаеше заради неосведомеността ми в тази насока. Той търпеливо ми обясни нещо, което към днешна дата за мен е пределно ясно. Изричането на въпросния текст само по себе си не означава нищо без потребността на човек, без вътрешната му убеденост от направата на подобна крачка. И така, узаконихме по-сериозните си отношения по неговия начин.
Но както със сигурност се досещате, родителите ми не знаеха нищо по въпроса. Тоест макар и женени по ислямския стандарт, младоженецът-мюсюлманин си живееше у тях, а булката-християнка делеше покрив с мама, татко и по-малкия си брат.
Предстоеше ми най-сериозното изпитание в живота, а именно запознаването на родителите ми със ситуацията и със самия младеж, както и убеждаването им в любовта ни и в нуждата от сключване на граждански брак с църния (сори;) белия арабин. Много от вас може би ще кажат, че родителите им са либерални, че приемат и одобряват решенията на децата си, че нямат негативно отношение към арабския свят, но лично мен тогава ме мъчеха много опасения.
Ще вметна как имам склонността да пренасям отговорностите на по-малкия си с две години брат. Когато бях 16 годишна, беше свръх модерно да се дупчат по 3 или 4 дупки на едното ухо. Както се досещате, нашите не даваха и дума да се издума за такова нещо. На 14-ия рожден ден брат ми го подбрах, убедих го да поддържа пред нашите тезата, че идеята е негова и се запътихме към козметичния център на Солунска. На мен ми пробиха три дупки на едното ухо, а на него една. Разбира се, независимо от опитите ми да изкарам него като подбудител и да омилостивя родителското тяло на рождения му ден, аз отнесох упреците и забележките (при това съвсем заслужено, нали?).
Неслучайно споделям с вас тази случка. Три години по-късно, когато ножът опря в кокала и сериозният разговор с родителите ми трябваше да бъде проведен, аз пак прибегнах до услугите на братчето.
Много страхливо поведение от моя страна, много незряло, но се оправдавам с тогавашнате си възраст. Иначе казано, първоначалното им запознаване със ситуацията бе направено от него, а не от мен.И след 14 години още съм му благодарна за подкрепата!
Ще пропусна детайлите по запознанството на родителите ми с половинката, но само ще кажа, че баща ми (Лека му пръст!) възприе нещата много по-леко, с повече доверие и разбиране от майка ми. Тя още дълго време след сватбата ни тук в България имаше своите опасения и резерви. А днес, опознавайки го във времето, е неговият пръв и ревностен защитник!
И така стигнахме до организирането на втората ни сватба, тя първата нямаше всъщност нужда от някаква съществена организация.
На 02.10.1994 г. сключихме граждански брак, а сватбеното ни тържество беше в ресторанта на НДК. Независимо от резервите си, майка ми активно се включи в предсватбените приготовления – обаждания, раздаване на покани, успокояване на втрещените от новината мои съученици и приятели, консултации по менюто в ресторанта, обикаляне с нас по магазините за избор на сватбена рокля за мен и костюм за младоженеца. И така, вече бяхме женени два пъти…Учебната година и за двама ни беше вече започнала, затова меденият ни месец всъщност бе меден уикенд във Варна.
Първите две години след брака, въпреки неговото желание за деца, удържах фронта, докато се поизучим. На третата обаче, когато и двамата единодушно решихме, че е време да увеличим семействотo и вече можех да се похваля с първата си бременност. Но сметките така излязоха малко кривички, тъй като с 9-месечно бебе на ръце година и нещо по-късно трябваше да се явявам на два държавни изпита. Ама нали мама беше до мен, та всичко мина по вода!
И така, вече имах тези две поредни сватби зад гърба си и знаех, че е въпрос на време да съм главно действащо лице и в трета церемония, напълно непозната за мен като традиция.
Процесът по подготовката за заминаването ни към Йордания включваше издаването на транзитни визи за Турция и Сирия, превод и легализация на разни документи, подаване на неговите документи за постоянното тук (тогавашната процедура позволяваше кандидатстване за постоянно буквално след сключването на брака, после с увеличаване броя на фиктивно сключените бракове, тази система беше променена).
Един прекрасен ден, още помня датата -12.11, мъж ми отправи към мен питане, дали принципно имам против сватбеното ни тържество там да е съвместно с това на брат му и като подарък към другата сватбена двойка ние да поемем разходите по церемонията. Бам, едно щракане с пръсти и изведнъж булките станаха две! В онзи момент това ми се стори доста странно, предвид разни поверия, че засичането на две булки вещае нещастие, но по време на самата сватба се благославях за това, че съм приела.По-късно ще разберете защо.
И така няколко дни по-късно поехме към Йордания. Не държа да наблегна на реакцията на майка ми, на изписания в очите й страх. Колко ли й е струвало в онзи момент да не се разплаче от напрежение? Аз от своя страна бях приятно превъзбудена от предстоящата среща с нови земи, хора, традиции и обичаи от една страна, но от друга дълбоко в мен бяха загнездени и множество притеснения, страхове от неизвестността и неудобство. Като за първо пътуване не ползвахме директните автобуси до Сирия, а се прекачвахме на няколко турски с цел да успеем да поразгледаме на спокойствие Истанбул, после Антакия (малко градче, тип село, в непосредствена близост до сирийската граница Баб ель Хауа) и накрая Дамаск.
Разгледахме много неща из Истанбул, в малко ресторантче в Антакия за пръв път ядох червена леща и в спомените ми тя е останала като най-вкусната. От златарски магазин пак в същото градче, независимо от моето огромно нежелание, мъж ми купи няколко колиета, пръстен и гривна. Халки вече си имахме от българската сватба – моята златна, неговата сребърна. За който не знае, нека само да кажа, че носенето на златни накити, пръстени и пр. от мъж не се толерира в ислямския свят. Въпросните злата, закупени въпреки съпротивата ми, както по-късно щях да разбера, бяха съществена част от сватбената церемония.Последва разходка из Халеб, разходка из Дамаск и накрая потеглихме с едно голямо такси от столицата на Сирия към тази на Йордания. И до ден днешен български граждани, пътуващи за Йордания, получават входна виза на самия гранично-пропусквателен пункт.
В Рамта (граничният град от Йорданска страна) има гишета за йорданци, други за араби с гражданство различно от йорданско и трети за чужденци. И така, разделихме се в двата края на залата – той на едното гише, аз на другото. Приключихме, качихме се отново на таксито и то пое право към Аман. Макар да беше нощ, шосето беше добре осветено и през определено разстояние минавахме покрай работещи магазини – тип шатри.
На една от почивките спряхме пред такава шатра, в нея се продаваше всичко – като започнеш от безкрайно едрия чесън, навързан на дълга връзка, чувалите със за`атар, ориз, млухия, леща, преминеш през безкрайно многото видове сладки, баклави и локуми и накрая достигнеш до разните му там по-екзотични натурални сокове. Това реално беше последната ни спирка преди достигането на заветната цел – дома му в Аман.
Беше нощ, но градът беше окъпан в светлини. Дори разделителните линии на платното не бяха разчертани с боя, а представляваха монтирани вътре в асфалта малки, кръгли, плоски лампички. Първото нещо, в което се загледах бяха къщите. Като архитектура не ми бяха съвсем непознати, тъй като преди това в Сирия имах възможността да им се насладя отблизо. С времето, добивайки по-обширна представа за тази част на света, се убедих, че архитектурата в региона (Палестина, Сирия, Йордания и Ливан) е сходна. Болшинството къщи са построени именно с такъв камък, разгърнатата им площ е голяма, но по отношение на етажи в повечето случаи не надвишават 3. Всички къщи са с кокетни, с добре поддържани дворчета, с масивно и красиво изработена дворна врата. Разбира се, некоректно от моя страна ще е да кажа, че в други квартали, по-отдалечени от центъра на столицата няма и далеч по-семпло изглеждащи домове и такива, които са откровен показател за бедността на собствениците си. Всъщност нищо ново под слънцето, навсякъде по света е така.
През последните години в Аман се наблюдава за жалост и невероятен бум в строежите на блокове. А аз не съм им фен на блоковете по тези географски ширини. Къщите изглеждат далеч по-атрактивно, създават уют, имат излъчване.
Та да се върна към историята. Таксито спря пред една от въпросните къщи, ние слязохме и разтоварихме куфарите. Ако дотук, залисана от приятните емоции по пътя бях позабравила страховете си, то в онзи момент те ме връхлетяха с пълна сила и от притеснение крайниците ми се разтрепериха. Ала нямаше път назад. Приключението започваше.
Какво беше учудването ми като видях за пръв път тогава, а много пъти и в последствие, че нощем много от хората там не заключват вратите на домовете и автомобилите си. По тази причина ние успяхме да влезем, без да се налага да звъним, но явно шумът от отварянето на дворната и входната врата, както и предхождащият го шум от влачене на куфари и сакове по плочника на двора, бе разбудил обитателите на дома. Лампите се светнаха и от различните стаи заприиждаха хора за сърдечна братска, сестринска и бащина прегръдка с мъжа ми. Като казвам заприиждаха, някой да не реши, че у тях е хан.. Към онзи момент в къщата живееха баща му, съпругата на баща му (майката на съпруга ми е починала, когато е бил малък и по този повод аз не съм имала щастието или пък нещастието да познавам свекърва си), 3-ма от братята му и две от сестрите му. Точната статистика на броя на братята и сестрите (10) е наистина внушителна за нашите стандарти, но да не забравяме все пак, че става дума за два брака, при това с дистанция във времето.Обратно на моите очаквания, цитираната многочислена групичка сърдечно приветства и мен. Добрата новина беше, че значителна част от тях се справяха с английския добре, което даваше възможност за комуникация помежду ни. Иначе към онзи момент с арабския аз бях абсолютно на Вие и съзнанието ми рисуваше в най-черни краски картини, в които роднините му ме обсъждат детайлно, оплюват ме на арабски, а моят възлюбен превежда само избирателно…
Ще пропусна разводнените епизоди с раздаването и приемането на подаръци, със запознаването с безброй роднини и познати, с посещението на всички онези красиви кътчета като Джераш, Петра, Акаба и т.н., за да достигна до деня на сватбата, или по точно до предхождащия го. Казвам го неслучайно, тъй като от една страна в деня преди сватбеното тържество си има разни церемонии, а от друга на този ден аз умрях да плача и да се смея. Относно церемониите в деня преди сватбата, те касаят предимно дома на булката.
На този ден, облечена в официален тоалет и с прическа, тя сяда на един фотьойл, качен на нещо високо като мини сцена и роднините и приятелките й от женски пол танцуват около нея. Булката и желаещите жени украсяват ръцете си с къна. Във времето съм срещала и жени с декорации от къна по краката. Така в общи линии преминава въпросният ден за една нормална бъдеща булка. Но за мен той протече далеч по-динамично. Сутринта се събудих с адски зъбобол и какъв беше ужасът ми, като се погледнах в огледалото… Цялата дясна част на лицето ми беше подута! Разревах се от ужас… Купонът беше пълен, по спешност, с мъжо под ръка се запътихме към кабинета на най-близкия зъболекар. И от това се притесних допълнително, тай като аз по принцип се страхувам от зъболекари и прибягвам до услугите им само при безкрайно силна, направо непоносима болка. Изключително лош навик от моя страна, но причините за него се коренят в една доста неприятна случка с училищния зъболекар в детството ми. Съчетанието от страх и неудобство от факта, че отивам при напълно непознат човек, си каза своето и болката сякаш се усили. Но за щастие, доктрът беше страхотен специалист (апропо беше следвал стоматология в нашата Западна съседка) и скоро след отиването в кабинета му видимо се поотпуснах.
Както и да е, след като временно разрешихме проблема със зъба, се приготвихме и тръгнахме към дома на другата булка, за да станем част от гостите на нейното парти. Там роднините й ме гледаха доста изпитателно, тъй като нямаха честта да познават особата ми. През цялото време стоях като на тръни, тъй като усещах множество погледи вперени в мен, вместо в младоженката. От какъвто и ъгъл да погледна нещата днес, реакцията им е била напълно разбираема. Всички, независимо дали бяха светли или тъмни, дали приличаха на арабки или не, бяха наконтени, фризирани и гримирани, само аз в типичния си спортен вид бях с дънки и риза…Последното за мен даже е своево рода официален тоалет, как ли щяха да гледат на мен, ако се бях появила и с маратонки и фанелка. Но и това чудо отмина и си затръгвахме към къщи. С това предсватбеният ден, изпълнен с негативни и позитивни емоции за мен приключи и си легнах.
На следващия ден предстоеше сватбата. За да започна разказа си за самия сватбен ден, трябва да върна за малко лентата назад. Прилежно опакована с нас пътуваше и сватбената ми рокля. Щях да умра от притеснение, когато съзрях в очите на всички видели я ясно изразено неодобрение на семплия й вид. В арабския свят на почит са пищните булченски рокли, обшити с пайети и камъчета, снабдени с дълъг шлейф и допълнени с доста кичозни поне според моя вкус аксесоари, а именно – диадеми, обици и т.н. В онзи момент шестото чувство ми казваше, че ще се стигне до избирането на друга рокля и определено не ме излъга. Макар да разгледах много рокли, честно казано не харесах никоя. И то не защото съм претенциозна, напротив, но всичките бяха някак прекалено натруфени. Накрая се спрях на една, която беше с една идея по-близка от останалите до представите ми за нещо по-семпличко. И така, нахлузила въпросната рокля, се отправих към фризьорския салон, където трябваше да ми направят прическата и грима. Там общо взето се повтори същият сценарий. Независимо от неколкократните ми напомняния за едва забележим грим, накрая резултатът беше доста подчертан. Арабките в ежедневието си ползват грим, какво тогава остава за поводи като този. Опитаха се да ме убедят, че гримът бил едва ли не символичен, ама аз нещо май вярвах на очите си далеч повече, отколкото на техните думи. И явно съм била права, защото след около месец в БГ, всеки гледал видео касетката от тамошната сватба, остана със зяпнала уста при кадрите в близък план! Ама какво да се прави, прежалих се.
Тук отоново е време за малка ретроспекция. В арабския свят сватбените тържества се провеждат в огромни зали, построени именно с тази цел. В зависимост от религиозността на младоженците, сватбите във въпросните зали могат да бъдат смесени или разделени. При смесените мъже и жени празнуват заедно, а при разделените има две отделно обособени помещения – едно за младоженеца и мъжете гости и второ за младоженката и гостенките от женски пол. При втория вид сватби, дори и силно религиозни момичета свалят абаята и хиджаба, остават по елегантни, понякога даже предизвикателни тоалети и се впускат във вихъра на танца. При смесените сватби обаче, същите тези момичета остават някак встрани от цялата лудница. В тази връзка, другата булка, т.е. моята зълва, по принцип произхожда от доста религиозно семейство и сватбата беше предвидена да бъде от типа с разделянето. Можете да си представите ужаса ми от тази перспектива – на чуждо място, сама, със стотици вперени в мен погледи. Не завишавам цифрата, казвайки стотици, практика е в арабския свят сватбите да се посещават от много хора. Явно в страха си съм била доста убедителна или пък и някой друг е бил също поддръжник на идеята за смесена сватба, но факт е, че накрая всички гости бяха на едно място. Тук е мястото да кажа, че богатите софри за по-тесния семеен кръг се редят преди тържеството в залата. Предвид големия брой посетители, в самата зала на всеки присъстващ се поднася само парче торта и натурален сок. Младоженецът наема автобуси за превоз на хората до залата. По пътя, подобно на обичаите навсякъде по света, колите и автобусите от “кортежа” надуват клаксоните, а останалите участници в движението им пригласят в ответ.
И така стигнахме до залата. Под съпровода на ударни инструменти и на специфичния звук, който жените издават, движейки динамично езика си и държейки дланта си над устата (нарича се загрута), двете двойки тържествено влязохме вътре. Поуспокоих се като видях, че уредниците бяха издърпали тежката кадифена завеса, служеща иначе като подвижен разделител на помещението.
На нещо като сцена, в смисъл по-високо от пода, бяха поставени двете двойки фотьойли, които откровено си приличаха на тронове. Така че нашите височайши особи просто седнаха в тях и започнаха да се любуват на танците на гостите. Практика е младоженците да прекарат по-голямата част от празненството седейки и не участвайки в танците. Цялата зала беше обилно украсена с цветя и балони, както и с монтирани прожектори, които възпроизвеждаха чрез управление от пулта най -разнообразни диско ефекти. От дясната ми страна беше разположен оркестърът с групата. Сватбите там са съвкупност от дисководещ и музика на живо. Певците пееха парчета на популярни арабски изпълнители, така че от време на време и аз имах щастието да чуя някой познат акорд. Колкото до танците, преки участници бяхме само в два. При първия, мъжете водени от младоженците, играха така нареченото дабке – национален танц, който по движения донякъде се доближава до нашите хора. При втория танц, блус, се включиха и булките, след което отново се върнахме на троновете. После дойде ред на нещо, което и до ден днешен най не харесвам при провеждането на такива сватбени празненства, а именно парадното окичване на младоженката с n на брой тежки златни накити и пръстени. Тогава всъщност на дело си обясних настойчивостта на мъжо при закупуването на златото от Турция. От друга страна се зарадвах, тъй като той ми каза, че нещата се ориентират към приключване. Да, ама не съвсем. Ръката ми отече, докато се ръкувам с множеството присъстващи. Добре, че част от гостите от мъжки пол, водени от ислямския обичай да не докосват жена, ме пропускаха при поздравителните ръкувания, та имах шанс за отдих. За сметка на мъжката половина, женската обаче беше хипер активна – множество ръкостискания, целувки и неразбрани от мен пожелания. Чистосърдечно да си призная, краят на цялата тази лудница ми се губи. Първите ми по-ясни спомени са от времето, когато се прибрахме, изкъпах се и се преоблякох в удобни за мен одежди.Ами, това е, скъпи читатели. Ожених се три пъти и сега, ако тръгна да се развеждам, май ще трябва да го сторя цели 3 път
