неделя, 27 ноември 2011 г.

На Малък Хадж в Мекка



Пътепис.
Големият хадж е в определено време на годината, през останалото време се прави малкия хадж – умра, и то  денонощно.
Престоят ни на истанбулското летище беше злощастен и след тичането в полусънно състояние, се отправихме към някакъв отдалечен гейт. Е, изчакаха ни и с радост се настанихме в самолета, пълен с турски поклонници, мъжете облечени със същите тоалети, като моята половинка. Единственото, което си спомням ярко от този полет, беше как турските групи изведнъж започнаха да рецитират нещо напевно и унасящо на арабски. Не знаех какво е, после ще обясня защо не знаех, но в Мека щях да го чуя още хиляди пъти.
Под нас зеленината, а после и планините на Турция, постепенно се превърнаха в пясъци. Сред тях се материализира и забелязващия се отдалече, заради формата си на бедуински шатри, покрив на летището в Джеда – най-натовареното в света по време на хадж.
Досадни имиграционни  формалности, липса на едната ни чанта, поредното безкрайно дрямане на летище, усещане за блокирал от недоспиване мозък, взиране в несекващия поток от пристигащи хаджии, осъзнаване, че чантата просто няма да дойде днес…
След като се отказахме да я чакме излязохме навън под огромните шатри…лъхна ни не чак толкова непоносима жега. Мъжът ми преживя сблъсък с пакистанската таксиметрова мафия, ядоса се и отиде да търси шофьор саудитец. Намери, настанихме се в колата и поехме към Мекка.
Хубави пътища, ненатоварено движение, пустинен пейзаж от двете страни… Стигаме до уникален в света знак, по-скоро огромна табела опъната над магистралата. „Само за мюсюлмани“ – „‘Muslims only“.
Не става въпрос за двете най-леви ленти, а че въобще след знака се разрешава само на  мюсюлмани да пътуват по-нататък. Той указва, че след малко се влиза в Мекка, а в Мекка и Медина само за  мюсюлмани е разрешено. Аз се замислих дали може някой друговерец да се промъкне, но ако го открият мисля, че го чакат доста големи неприятности с властите, а едва ли много хора биха рискували. Полицейските проверки са на влизане и излизане от градовете. Не спират всяка кола, но все пак е риск. Освен това в светите места все някой ще го разпознае, че не е мюсюлманин, я таксиджия, я персонал на хотел, я професионален шпионин, и ще докладва където трябва. В Арабските страни професията „доносник“ е много популярна.
Така, в тези два града домашните прислужнички са главно от Малайзия, Индонезия, и няма филипинки и шри ланки като в другите градове.
За новоприелите исляма, чиито имена по паспорт са немюсюлмански, е препоръчително да си носят документ за смяната на религията, в случай, че властите почнат да задълбават.
Аз лично одобрявам подобни ограничения за места на поклонение. Последното нещо, което вярващия човек иска на подобно място е да му щракат фотоапарати, да слуша коментари , възклицания, ах, ох, уау, о май гааад.
Понеже по физиономията и пигментацията ми ясно си личи, че родом съм някъде от немюсюлманско, женската полиция в Мекка ме заподозря, че съм under cover, и ме спря за обискиране.
Скоро след знака влязохме в Мекка. Въпреки огромния ми интерес и любопитство, блокиралия ми мозък позволи да възприема само някакви накъсани детайли – децата, които тръгваха между колите да продават дреболии, когато движението спре на светофара, градинки с палмисти растения, няколко чернокожи жени, още повече жени и мъже, тълпа… минаретата на свещената джамия, и хотела ни на върха на един почти отвесен хълм.
Буквално захвърлихме чантите на пода и се приготвихме да поспим, но преди това не пропуснах да застана на прозореца, за да изпробвам реакциите на саудитската полиция. Ако си спомняте бяха ме предупредили, че арестували човек който се показва на прозореца, особено, ако човекът бил жена. Но на няколко метра от нашия прозорец видях друг. Хотелите са толкова наблъскани един в друг, отчасти заради хълмистия терен на Мекка, отчасти заради печалбарство, че нямаше как да ме арестуват, освен ако някой полицай не дебнеше в някоя стая на отсрещния хотел.
Докато спим в хотела искам да вмъкна няколко обяснения. Много бях чела за ритуалите по светите места, информация има толкова много, че да се удавиш в нея. Но никога, никога не бях успяла да си го представя как е точно. Това винаги е била за мен една много трудно смилаема чат от религията и просто бях оставила нещата за времето когато ще отида там. След два провала на плановете, ето ме, на третия път стигнах. Въпреки, че си носех книжка с обяснения на местата и ритуалите, не бях я чела, затова и не разбрах какво „пеят’“ поклонниците в самолета. Та сигурно ще ми е трудно и да направя сносно описание, има нещо,  което много ме затруднява точно по тази тема, така че извинете ме ако ще ви е скучно…
Събуждаме се и се приготвяме за магреб – молитвата по залез слънце. Физическото  упражнение слизане по отвесен хълм с количка с две деца си го бива. Замислям се как ли ще е на връщане. Още повече, че арабите изглежда не уважават особено институцията тротоар, по него има паркирани коли, а ние лавираме по средата между движещите се. Джамията е на 4 минути пеша, точно както ни обещаха от агенцията. Слизаме от стръмната улица и сме почти в мраморния двор на джамията…
И в този момент пак изпитах едно чуство на нереалност, като че ли бях в някакъв друг свят. От всички страни като реки прииждаха хора облечени в бяло. По-късно установих, че далеч не всички са в бяло, особено жените, но първите ми впечатления са за една всеобхватна белота – хора в бяло, бял  мрамор, бяла светлина от прожекторите ….и този вятър, който винаги подухва в близост до джамията, и прави усещането още по-приятно…
Трябва да призная, че първия път се шашнах от числеността на тълпите. Помислих си, а как ли е по време на хадж, когато в точно определен ден няколко милиона трябва да минат през точно определено място. Там в Мека разбрах,че ако искат арабите могат да бъдат страшно организирани, макар, изглежда, рядко го искат. Поддръжката на свещената джамия – организацията, чистотата, са наистина забележителни.
Представете си стадион и тълпа която се излива след края на мач, или концерт. Такава е приблизително картинката след молитва, и човек очаква неминуемо да бъде настъпeн, блъснат, съборен, или най-малкото да чуе скарване между изнервени араби, но…тези неща не се случват (с малки изключения), защото цялата Мекка (и няколко километра около нея) е територия наречена харам, тоест важат редица забрани, някои от които да убиваш живо същество (освен зловредни насекоми), да изкореняваш дървета и растения, да задържаш за себе си намерено имущество, да се гневиш, нервираш и раздаваш токати… Може да звучи невероятно, но повечето хора в това огромно стълпотворение успяват да спазят забраните и атмосферата е много спокойна и миролюбива.
За ритуалите ще разкажа накратко следващия път, а сега да се занимаем с малко световни рекорди.
Ей този комплекс от сгради (Абрадж-ал-байт) се извисява точно срещу джамията,най-високата с часовника представлявайки 5 звезден хотел.
Това е най-високата часовникова кула в света, часовникът с най-голям циферблат в света (46 метра в диаметър), и втора по височина сграда в света след дубайската кула. Има и още най-най-факти около направата на часовника, който иска да чете повече за Abraj al bait и Royal Tower Clock- Makkah.
Kомплексът е построен от саудитската строителна компания Бин Ладен, а хотелът в момента се менажира от американската компания Fairmont.Само аз ли виждам нещо странно в цялата работа, или в бизнеса и политиката няма странни неща? newsm78
Други нещакоито съдържа комплексът са денонощен луксозен мол, болница, базари паркинги и кой знае още какво.
Следва…
Автор: М. Рейн