Моя горчив хиджаб

източник Оnislam.net  

И докато Хиджаба със сигурност не е главоболие,
хората, които критикуват жените определено
им създават такова

автор Умм Закийа, писател на свободна практика, САЩ

превод и редакция Милена Борисова-Иршад
==========================

"Нямаш нужда от това" - това бяха първите думи, които винаги присъстваха в спомена за първия ми хиджаб. Бях само на четири, в детската градина, а майка слагаше хиджаб на главата ми всяка сутрин преди тръгване. Моите родителите, бивши Християни, приели Исляма, когато съм била на годинка и искаха детето им да бъде разпознавано като Мюсюлманка, когато отиде в Американско държавно училище.  

Но детската ми учителка имаше "по-добра" идея. Всеки ден, когато пристигнех, тя ме викаше до бюрото си и махаше шала от главата ми с думите: "Нямаш нужда от това". После, в края на учебния ден, тя отново ме викаше и ми слагаше хиджаба. 

Разбира се, бях доста объркана, но пренебрегвах случващото се, защото в моя четири-годишен-свят, възрастните винаги знаеха по-добре. И така мина още година, докато не ми хрумна, че случващото се е нещо, което трябва да споделя с родителите ми.

" Най-накрая някой ще ми помогне!"

Не беше лесно да отивам всеки ден на училище и да изглеждам различно от другите момичета. Децата се шегуваха с мен и за тях беше ежедневната закачка да дръпнат шала от главата ми и да го хвърлят, присмивайки се, докато учителките гледаха без дори с дума да порицаят това. 

Всъщност единствения път, когато учителката се намеси, бях в четвърти клас и се сбих с момчето, което дръпна хиджаба ми и го хвърли в калта. Виждайки приближаването й въздъхнах с облекчение: "Най-накрая някой ще ми помогне!"

Но тя бързо ме въведе в сградата - за наказание - и трябваше да остана сама останалата част от деня, "да си науча урока".

Знаех, че съм различна

Смятам, че най-голямата полза, която придобих от моя опит с покриването на косата ми в Американско държавно училище беше осъзнаването, че съм различна от другите. Някой може да си помисли, че бремето е непоносимо за едно дете. Но практиката ме научи на друго - Мюсюлманите, които имаха "лукса" да се смесят с връстниците си, усетиха голямата тежест, аз бях свидетел на тяхната болка и объркване.

Често ме побиват тръпки като си помисля, че моите родители можеше да не са ме научили от малка да нося хиджаб. Мюсюлманчетата в държавни училища, чиито родителите си мислеха, че "могат да почакат до пубертета", срещаха трудности при осъществяване на тази промяна след менархето им.

Единия ден са били "Джейн", а на другия, образно казано, идват на училище в един вид, като на луд фанатик от Арабската пустиня - или поне другите виждаха точно това. Излишно е да казвам, че много от тези момичета попадат в изключително трудни ситуации по време на този преход.

Така че много от тях правеха нещо, което се очаква за младите по време на пубертета, когато образа им е доста преувеличен в собствения им поглед - постъпваха точно като учителката ми в детската градина - казваха си: "Нямаш нужда от този хиджаб". Така че го носеха на излизане от дома, а на пристигане в училище го сваляха и си го слагаха, когато си тръгнат обратно за в къщи.

Обичам Хиджаба  

Знам, че това е най-изтърканото и сладникаво нещо, което може да се каже. Но е истина. Обичам Хиджаба. И не защото е лесно да се носи в Америка, както и със сигурност не е заради всички тези досадни причини, които Мюсюлманите изтъкват, за да направят Хиджаба по-привлекателен за хората. Честно казано мисля, че окуражаването на момичетата да обичат хиджаба, за да намалят сексуалните желания на околните към тях, е едно от най-подвеждащите и опасни неща - психологически и духовно - които можете да направите на едно Мюсюлманско момиче, особено живеещо на Запад.

Има толкова неща, които ни дърпат в различни посоки, така че е доста жестоко да размахваме плакати на Исляма пред едно дете, докато за момчетата е много лесно да се се смесят с останалите. А ако едно Мюсюлманско момиче се окаже психически слабо, за него е трудно да прикрие недостатъка си - защото пред нея има само две възможности - да носи хиджаб и постоянно да доказва факта, че е човек, или да махне хиджаба си и да обяснява, че е "лоша Мюсюлманка" (това е единствената категория, в която си я представят останалите Мюсюлмани).

И след това върхът на всичко е, че искаме да научим момичето да обича Хиджаба си, защото той носел полза на другите! Не, благодаря! 

Аз обичам хиджаба си, защото той носи ползи на МЕН! Извинявам се, но когато стане въпрос за моята душа, ставам егоистична! И мисля, че другите момичета също трябва да бъдат такива. И в началото на всичко това трябва да е изграждането на близка връзка между теб самия и Аллах - забравяш за всички останали...

За мен хиджаба е част от тази лична връзка и аз го обичам.

‘Тя махна хиджаба си, за да се доближи до Аллах’

Ако чуех това преди десетина години, щях да се изсмея - че как може да се доближи някой до Аллах, сваляйки хиджаба си?! Със сигурност не можеш в името на Аллах да не Му се подчиняваш. 

И това ни учи Аллах и Неговия Пратеник, мир нему. 

За съжаление някои Мюсюлмани имат различно учение. Не, не знам някое да казва, че със сигурност ще се доближиш до Него, сваляйки хиджаба си. Но постоянния тормоз над жените, които носят хиджаб, носи точно това послание.

Без значение стила на хиджаба, който носим, някак сме свикнали с това една жена да бъде тормозена от мъжете Мюсюлмани и дори никаба не решава този проблем. Както дискутирах в блога: ‘But She Looks So Good’: When Men’s Desires Rule", дори ако нося абая и съм цялата в черно, трябва да си покрия и очите". Защо?! Защото не съм покрита "достатъчно" - не за Аллах, а за постоянно ненаситните мъжки погледи за очите ми, които всъщност са ми толкова нобходими - е, те явно предизвикват твърде много съблазън...

Заради постоянния тормоз от страна на Мюсюлмани и непрекъснатата дискриминация от страна на немюсюлмани, моя приятелка махна Хиджаба си, "за да има мир". И какво може да каже за вярата си към днешен ден? "Чувствам се по-близо до Аллах". Защо? Защото чувства, че може да Му служи, без да бъде притеснявана - и от Мюсюлмани, и от немюсюлмани. Мюсюлманите не знаят, че е Мюсюлманка и по този начин не я безпокоят колко е погрешен Хиджаба й. А немюсюлманите не знаят, че е Мюсюлманка и не се подиграват с Исляма й. 

И без значение колко е погрешна според Ислямските представи е тази логика, тя трудно се оспорва, използвайки световни стандарти. Така че единственото разрешение е да се спре тормоза над Мюсюлманките - особено над онези, които носят Хиджаб, независимо дали лично одобрявате стила на Хиджаба или не. 

Tози горчив Хиджаб

Въпреки че аз обичам Хиджаба, все още се боря с него в Америка. Не, слава на Бога, моите усилия не са толкова сериозни, че изобщо някога да поискам да си го махна. Но се боря със страховете, които имам за дъщеря ми и другите момичета в нашата Умма, както и в останалия Мюсюлмански свят. 

От една страна се страхувам, че те ще срещнат хора като моята учителка от детската - "Нямаш нужда от това"-немюсюлмани. Още по-трагично е, страхувам се, че ще срещнат "Хиджаба ти никога не е достатъчно добър"-Мюсюлмани, които сякаш са тук с мисията да се уверят, че никоя Мюсюлманка не се чувства добре, подчинявайки се на Аллах по начина, по който тя смята за най-добър...

И докато оставам с надеждата, че да се носи Хиджаб е красиво и освобождаващо преживяване за една жена, също така имам болка в сърцето, че Хиджаба се разглежда като благословия единствено, ако упее да пренебрегне негативните послания между Мюсюлмани и немюсюлмани, които карат жените да мислят за Хиджаба като за поредния източник на главоболие.

И докато Хиджаба със сигурност не е главоболие, хората, които критикуват жените определено им създават такова. И тази борба с хората за Мюсюлманските момичета прави по-желана фразата "Нямаш нужда от това", която струва повече за тях, отколкото самия Хиджаб.

Umm Zakiyyah е международно приет автор на трилогията If I Should Speak, новелите Realities of Submission и Hearts We Lost. Към днешна дата, под името Ruby Moore, пише юношески истории.

Пазач в затвора в Гуантанамо, впечатлен от затворниците мюсюлмани, приема Исляма

Източници: CNN.com и Mediaite.com

Автор: Michael Allen
Преводач: Милена Борисова - Иршад

CNN съобщи за армейския специалист Terry Holdbrooks, пристигнал в затвора в залива Гуантанамо през 2003г като "гневен атеист", година по-късно е станал практикуващ Мюсюлманин (аудиото по-долу).

Затворническия пазач бил впечатлен как Мюсюлманите там "посрещали деня с усмивка" [0:18], въпреки че са пребивавали в затвора дори без присъда за неопределено време, предава Mediaite.com.

“Очевидно Исляма е нещо повече от това, което ми беше казвано,” споделя Holdbrooks в аудиото на [1:57].

Holdbrooks започнал да разговаря всекидневно за Исляма със затворниците.

Holdbrooks казва, че неговите колеги войници не се впечатлявали, че той си говори със затворниците, защото били заети да пийват по време на четирите си почивни дни, пише CNN.com.

Един от задържаните му дава копие на Корана и това променя живота му

“Трябва да разберете, че ако станете Мюсюлманин, всички ще гледат по-различно на вас - колеги, семейство, държава...нали разбирате…страната ви ще гледа на вас по начин, който никак няма да е добър за вас. Най-вероятно ще затрудни много неща  за вас,” казва един от затворниците на Holdbrooks.

Holdbrooks настоява, че иска да стане Мюсюлманин и приема Исляма там, в затвора.

Holdbrooks твърди, че колегите му войници нямалит нищо против, но началниците му предполагали, че той продава военната си униформа за оранжевия затворнически костюм, който носят в Гуантанамо.

Holdbrooks напуска армията през 2005. Затворникът, който убеждава Нoldbrooks, е освободен през 2007 без да е имал обвинение или да е съден.

Нарастване на вярата: затвори, хип-хоп и Ислям

By: SpearIt, Асистент в Университета в Сайнт Луис, Правен факултет

Source: huffingtonpost.com

Превод: Милена Борисова - Иршад

Можем да опишем Исляма като най-бързо разрастващата се религия в Щатите. Има различни фактори, с които можем да обясним този феномем, включително и нарастналото емигрантско население в последните години от Мюсюлмански държави - от Близкия Изток, Индия и Пакистан. В същност обаче и много отделни хора приемат Ислям - това важи най-вече за афро и латиноамериканците. 

Защо смяната на религията е толкова често срещана сред тези групи? Отговорът е сложен и включва идеологически фактори - като привлекателността на посланието на Исляма за мир и социална справедливост. Някои са привлечени от културните връзки между Исляма, Африка и мавританска Испания. Докато други приемат религията като начин за дистанциране от Християнството. Но какво в същност улеснява приемането на друга религия?

Две важни, но често пренебрегвани фактора, са затворите и хип-хоп музиката, които са дълбоко свързани помежду си. В действителност раждането на хип-хоп културата в САЩ съвпадна с бума на лишаване от свобода през '70-те години. Суровите последствия от държането в плен ще се превърнат в постоянна заплаха за хип-хоп поколението, което от първа ръка усети ефекта на загубата на приятели и семейтво.

Афроамериканците започнаха да консумират хип хоп музика, а затворите започнаха да консумират афроамериканци. Тази драматична експанзия доведе до превръщането на САЩ в страната с най-голямо население в затворите, като афроамериканците съставляват почти половината затворници. 

Затворите са на път да се превърнат в най-големите центрове с Ислямски обсег. Днес затворническите власти, затворническите свещеници и преподаватели твърдят, че Исляма е най-бързо разпространяващата се религия зад решетките. Независимо, че липсват официални статистики, прогнози сочат, че около 35 000 - 40 000 затворника приемат всяка година Ислям и изчислено в национален мащаб означава, че 15% от всички затворници в ЩАтите, са Мюсюлмани или около 350 000 текущи затворника, са Мюсюлмани. 

Кое реално ни показва растежа на Ислямa в затворите - неговото въздействие върху хип-хоп културата. За много млади Американци първата среща с Исляма, е хип-хопа. Въпреки че слушателите не винаги са наясно с религиозните основи, хип-хоп музиката изведе в центъра на Американската поп-култура Ислямски изпълнители, теми и символика. Групи, идентифициращи се с Исляма, са такива класически гиганти, като Afrika Bambaataa, Public Enemy и Rakim, и по-модерните WuTang Clan, Erykah Badu, Busta Rhymes и Mos Def.

Но това са само драскотини по повърхността.

Хип-хоп влиянието сред затворниците, е забележително, но онези, които приемат Исляма в затворите, основата е някъде назад във времето, много преди да хлопнат затворническите врати. За дълго време музиалните мотиви, включващи Ислям - доктринален или неправоверен, служат за един културен контекст за духовен прелом и преминване в Исляма. 

В хип-хоп музиката затворът може и остава център за съпротива. В началото ужаса от лишаването от свобода, е изваден на светло и показан от песента на Grandmaster Flash & the Furious Five’s “The Message,” в която се разказва за случилото се с млад човек, хвърлен в затвора и подложен на изнасилване, сексуално робство, като в края се самоубива. По-късно корицата на албума на Public Enemy от 1988-ма, It Takes a Nation of Millions to Hold Us Back, ще направи критична декларация чрез изобразяване на рапърите Chuck D. и Flavor Flav зад решетките.

Хип-хоп текстовете показват едно много дълбоко разбиране на затворите. В някои песни има едно призоваване на Мюсюлманите и окуражителни думи, както например в песента на Brother Ali “Shadows on the Sun”: “Кажи, човече, на Хашим в затвора да пази усмивката си, защото е невинен, и кажи му, че това е изпитание, което ни е от Небесата.” В други случаи цяла песен или албум се върти само около затворнически теми, както в No More Prisons Част I и продължението Част II, в които всяка представя Мюсюлмански рапъри. Понякога текстовете имат доста радикално звучене, като DJ Krush & Company Flow’s Vision of Art: “Вадя от ножницата кървящото острие на джихада, изкарвам животинското от себе си.  ясно е - изхвърлят ме, смазват таланта ми, разглобяват ме и хвърлят в затвора.”

В затвора Ислямът продължава да привлича различни последователи и затворите са направили Афро-американските конверитити една неизменна част от всички афро-американци - от Малкълм X до Х. Рап Браун и Майк Тайсън. 

По същия начин хип-хоп музиката облагородява и подпомага подмладяването на Америка, сравнимо с ролята на реге музиката, пропагандираща Растафарианството. Винаги описвана като "официална религия" на хип-хопа, Ислямът продължава да въздейства и вдъхновява музиката и не виждаме никакви признаци за намаляване на темповете в скоро време.

----------------------------

бел.пр - Текстовете на хип-хоп песните са преведени само образно, за по-голяма яснота.

Ориентализмът в женското облекло

Експанзията на феминосткото мислене сред кръга на мюсюлманските учени, съпътствано от доклади и проповеди з женската свобода и за „хиджаба”, напоследък ме накараха да мисля повече по този въпрос. Това, което открих е, че например Лейла Ахмад, Асра Номани, Фатима Мерниси и др., със своите „феминстки” учения (ако мога да ги нарека така), са заслепени за стария Ориентализъм в женските дрехи. Предполагам, че това е тяхната „прогресивност” и често враждебния изглед на Исляма и хиджаба, които превръщат забулените мюсюлманки в потиснати, безгласни манекени, които не могат да изразяват собствени мисли и се нуждаят от „други” да говорят вместо тях и да обясняват какво „хиджаба” (и религията) означават за тях.

Според Ориенталската (феминистка) парадигма, мюсюлманката е най-потиснатата жена в света, има вопиюща нужда от „спасение” и, разбира се, воалът е въплъщение на тази неотменна репресия.

Феминистките рядко отчитат положителния опит на мюсюлманки с Хиджаб. Никога не признават, че има хора, които забраняват на жените и дъщерите си да носят хиджаб, докато в същото време бързат да отбележат, че става дума за насилствена практика в патриархалните култури. Аз съм една от жените, които са били насилствено потиквани да свалят хиджаба си, баща ми беше много нещастен, когато започнах да си слагам покривалото зап ърви път – някъде преди 4 години. И знам, че има много подобни случаи в общността.

Но с цел да се определи и ограничи Хиджаба като нещо унизително, феминистките напълно игнорират факта, че повечето мюсюлманки избират да носят Хиджаб, избират и да практикуват религията си. И въпреки че има малко учени, опитващи се да се противопоставят на стереотипните общодостъпни схващания за мюсюлманките и Хиджаба, има и доста западни мислители (мъже и жени), обсъждащи този въпрос с определено убеждение за превъзходството на своята култура. Тези учени предпочитат да съхранят клишираните аргументи, обрисуващи мюсюлманката като тези безгласни, неми, потиснати създани, които се нуждаят от „Запада” да обрисува тяхната нужда от свобода и в крайна сметка да ги „освободи”.

Исляма в този сценарий, е приравняван на потисничество, докато Западните секуларистични практики са увековечавани като „освободителни” норми.

Повечето от тези Западни учени може би никога не са разговаряли с мюсюлманка, не са изучавали внимателно Ислям или са изучавали само гледните точки на разни ориенталисти; така че не е изненадващо онова, до което са достигнали – нищо повече от едно завръщане към ислямофобията – тесногръда и префърцунената „бял-мъж-европеец” доминираща проповед.

Как тогава, може да се учудите, мюсюлманските „феминистки” се вписват в тази картина?

Повечето защитници на либералните идеи на светския „Запад” дават нови „интерпретации” на Корана, изваждат от контекста и по този начин определени заповеди, които не се вписват в тесногръдите либерални идеи, биват поставени по микроскоп и разбити на части. По-късно тези съставни части са върнати обратно по начин, който удовлетворява мислителите от 21-ви век.  

Ако четете някои техни трудове, ще видите колко тясно е свързано тяхното виждане за Исляма с Ориентализма, който го предшествува.

Ориентализмът е само представа, която Западните учени използуват за „Изтока” и по-конкретно за Исляма и арабите, без задължително да се основават на факти и реалности, а нс предубедени архетипове, които представят Исляма като фундаментално по-нисш, несъвместим и различен от „Запада”.  

 Ориенталска картина: "Светлина в харема" от Frederic Leighton; 1880 - Image Credit

Преди цялата шумотевица около Хиджаба, Ориентализмът е изцяло обсебен от „Харема”. Художници-ориенталисти придават романтика на харемите, рисуват мюсюлманките винаги по много еротичени и сексуално насочен начин. Jean-Leon Gerome, французин художник-ориенталист, е сътворил много подобни творби, включително „Танца на Алмех”, която можете да видите ТУК.

Така можете да разберете, че символното значение на „Харема” бива заменено от символиката на „воала” – особено на никаба. Никабът е така загадъчен, както и харемът, също толкова примамлив, защото не можем да видим какво се крие зад него. Оттук и отговорът защо виждаме заглавията на Западните медии да звучат по начина „Разбулване на истината” и „Под прикритието на Исляма”.  

Днешните политици се опитват да работят като художници, но вместо рисуване на мистериозни забулени зад стените на харема, те прокарват закони за забрана на забулени мюсюлманки. Опитват се да премахнат преградата между „екзотичната” мюсюлманска жена и любопитния бял мъж.

„Мюсюлманските” феминистки, подпомагат този процес. Като Ориенталистите те тълкуват в голяма степен „женските права” от Западна перспектива и с предубеждение. Те не отчитат какво означава „свободата” за онези мюсюлманки, чиито Хиджаб или Никаб искат да махнат, защото техния егоизъм и радикалния им феминизъм, разглежда Исляма само като някаква патриархална традиция и това не им позволява да видят истината „зад воала”.

В същност истината не е тайна. Зад воала стои женското достойнство и никой феминистки мислител или някой, който се занимава с този въпрос, не може да го премахне оттам.

Източник: In the Shade of Islam