Показват се публикациите с етикет Облекло на мюсюлманите. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Облекло на мюсюлманите. Показване на всички публикации

вторник, 25 февруари 2014 г.

Сблъсъка на "невидимите" Мюсюлмани с (не) толерантността

АвторMeaghan Seymour  

ИзточникАquila style

Хората бързат да съдят или категоризират всички наоколо, въз основа на външния вид. Така че като една луничава Англо-Канадка, често усещам шока от някой, когато разбере религиозната ми принадлежност. Когато покрих косата си бях взимана за ортодоксална юдейка. Моя зъболекар, докато ръцете й бяха в устата ми, бъбреше за местната синагога и за наближаващите големи празници.
Както и при много други хора, при мен религиозната принадлежност не е крещящо ясна. Независимо че нося "религията на ревера си", в много случаи това не е по начина, по който хората очакват да изглеждат или да се държат Мюсюлманите, повлияни от СМИ. И по различни причини предпочитам нещата да са по този начин, когато става дума за професионални или не толкова близки отношения (е, личните въпроси стават малко повечко, когато разберат, че съм новоприела Исляма).
Но да си "невидим Мюсюлманин" си има цена. Оказвала съм се в много тревожни социални ситуации, когато Ислямът или Мюсюлманите са под натиск. Става доста неловко, когато някой, когото познавам,направи повърхностен коментар, шега или реагира злобно на инцидент, отразявайки негативно отношение към Исляма или Мюсюлманите. Те не знаят, че говорят директно на Мюсюлманин! Това са ситуации, в които засега не съм разбрала как е най-правилно да се реагира.
Визирам времето, когато моя хазаин правеше ремонт и с огромна ненавист заговори за омразата си към "Мюсюлманските имигранти" без да знае, че съм една от тях. Или на чаша сутрешното кафе с току що завърналия се от Мюсюлманска държава шеф на фирмата ни, ръсейки расистки коментари за общуването си с местните жители. Не мога да забравя и бивш колега, който при вида на Мюсюлманка с децата си плесна мнението, че Мюсюлманите са пренаселили Европа.
За съжаление общата нагласа показва, че околните са склонни да бъдат агресивни към Мюсюлманите. 
Въпреки че когато се случат подобни неща (за щастие не много често), нападките не са лично към мен. Независимо от това съм сигурна, че щях да ги намирам за достатъчно груби, неуместни и обидни, дори да не бях Мюсюлманка и щях да искам да престанат.
Но тъй като не се вписвам в стереотипа, който тези хора имат за Мюсюлманин, е лесно да предположат, че съм на тяхна страна, споделяйки фанатизма и грубостта си. 
Докато мълчаливо показвам дискомфорта и се старая бързо да сменя темата, по-късно се питам дали не сторих нещо погрешно? Дали отстоявам ценностите и вярата си? Дали не предавам вярата си, като не отговарям с някоя духовита, добре премислена и предизвикателна реплика?
Колкото и да се почувствам добре, викайки в отговор: “Аз съм Мюсюлманин!”, когато се случат подобни неща смятам, че ние имаме отговорността да не злепоставяме някого, "поставяйки го на място". Когато такива ситуации се случат в офиса например, горното не е добро решение.
През 2012 хора от Мюсюлманската общност организираха протести в отговор на противоречив филм, Невинността на мюсюлманите. Но аз повече се възхищавам на търпението на Пророк Мухаммад с.а.с., с което той отблъсквал многобройните атаки и натиска от мъчителите и противниците си.
Но аз няма да стоя завинаги "невидима", без значение колко дискретно мога или ще практикувам религията си. Ще дойде ден, когато колегите ще забележат, че по време на Рамадан не ям, или пък на съседите ми, на хазаина ми щенаправи впечатление Корана, поставен на бюрото ми. И надявам се, че обезпокоителните и неловки словесни сблъсъци ще приключат. 
Дотогава те ще ме познават достатъчно, за да разберат и осъзнаят, че Мюсюлманите не са толкова различни (и не винаги изглеждат толкова различно) от всеки наоколо. 

За автора: Канадка, която в момента живее в Европа, Meaghan Seymour е израстнала в усамотен район, където желанието й за нови преживявания, места, култури и срещи, я кара да напусне дома си в ранна възраст, за да пътува и среща възможности, да общува с хора с различен произход. След като учи религия, тя предпочита да пише за своята роля в обществото и да размишлява за своя "доста объркан" преход към превръщането си в Мюсюлманка.
----------------------------------
Отговорност: Не е задължително Нови в Исляма да споделя гледната точка на автора на материала. 

вторник, 11 февруари 2014 г.

През погледа на новоприела - какво е да си мюсюлманин, част 1


Източник OnIslam.net
Част 1

Материалът е публикуван за първи път през юли 2007.
Приех Ислям през януари 2007. Тези лични впечатления документират израстването ми в новата вяра. Искрено се надявам да съм от помощ за други нови Мюсюлмани в тяхното духовно пътуване.

Бавно променях гардероба си и сега се чувствам комфортно да съм покрита на обществено място и не бих се чувствала добре, ако не съм облечена подходящо.
В периода след моето приемане на Исляма винаги, когато имах възможност, започнах да посещавам Джума (петъчна) молитва в месжида.

Срещнах различни нови сестри и братя, които бяха винаги готови да помогнат с отговори на въпросите ми или проблеми, с които се сблъсквах във всекидневието си. 

Приучих се на  самодисциплина

Мисля, че най-трудния аспект на това пътуване беше, да се интегрира вярата във всекидневието - например петте дневни молитви. Все още се опитвам да включвам молитвите си в различните и променящи се етапи на всекидневието ми. 

Въпреки това съм предприела важни стъпки за подобряването на рецитацията в молитвите. Използвам книга, придружена със запис и повтарям отново и отново. Очаквам, ин ша Аллах, че до края на лятото, ще се моля съвсем правилно.  

Един значителен за мен урок от Исляма, е самодисциплината. Ислямът е един начин на живот и новоприелите трябва да се преборят, за да се адаптират. Много важно е всичко това да се прави стъпка по стъпка.

Знам, че веднага след моето приемане на Исляма, исках пълна и незабавна интеграция на всичко от религията в живота ми. Бях нетърпелива и исках всичко да правя перфектно. Ислямът обаче изисква и подчертава търпението и баланса във всеки житейски аспект.

Скромно облекло

Друга страна на моята промяна, беше облеклото ми. Мисля, че винаги съм искала да се обличам простичко и прилично. Но лятото е доста голямо предизвикателство за човек да се облича скромно, според предписаното от Корана и Сунната.

Бавно променях гардероба си и сега се чувствам комфортно да съм покрита на обществено място и не бих се чувствала добре, ако не съм облечена подходящо. В интерес на истината досега не съм чувала негативни коментари за облеклото си. 

Смятам, че хората се държат по-учтиво с някой, който е облечен подходящо. Вярвам, че скромността е по-добрия начин на взаимодействие между двата пола. Тук няма нищо скрито, подмолно. Искам да бъда признавана и разпознавана за това, което съм аз, а не заради физическия ми изглед. 

За съжаление в днешно време на жените отново често се гледа като на стока. Само да хвърлим око на списанията и други медии, как изглеждат рекламите - понякога е доста обезкуражаващо!
Тъй като за Хиджаба се водят много спорове, реших да говоря за него в отделна тема. Започнах да нося Хиджаб, но го правя нередовно - все още не се чувствам комфортно да го нося постоянно. Например по време на отиване и връщане от работа покривам главата си, но не и на работното място. Все още се страхувам от евентуална негативна реакция.  

Знам, че се изисква смелост и силна вяра (имаан), за да се постигне спазване на Хиджаба през цялото време. Ин ша Аллах ще продължа да се моля на Аллах за напътствие и насока. Наясно съм, че в много държави Хиджабът на публично място не е позволен и това поставя доста сестри в неприятни ситуации. 

Вярвам, че трябва да се работи и има много неща, които могат да се направят за промяна на общественото съзнание, така че хората да разберат, че тук става дума за заповед на Аллах.

четвъртък, 6 февруари 2014 г.

Моя горчив хиджаб

източник Оnislam.net  
И докато Хиджаба със сигурност не е главоболие,
хората, които критикуват жените определено
им създават такова

автор Умм Закийа, писател на свободна практика, САЩ


превод и редакция Милена Борисова-Иршад
==========================

"Нямаш нужда от това" - това бяха първите думи, които винаги присъстваха в спомена за първия ми хиджаб. Бях само на четири, в детската градина, а майка слагаше хиджаб на главата ми всяка сутрин преди тръгване. Моите родителите, бивши Християни, приели Исляма, когато съм била на годинка и искаха детето им да бъде разпознавано като Мюсюлманка, когато отиде в Американско държавно училище.  

Но детската ми учителка имаше "по-добра" идея. Всеки ден, когато пристигнех, тя ме викаше до бюрото си и махаше шала от главата ми с думите: "Нямаш нужда от това". После, в края на учебния ден, тя отново ме викаше и ми слагаше хиджаба. 
Разбира се, бях доста объркана, но пренебрегвах случващото се, защото в моя четири-годишен-свят, възрастните винаги знаеха по-добре. И така мина още година, докато не ми хрумна, че случващото се е нещо, което трябва да споделя с родителите ми.

" Най-накрая някой ще ми помогне!"

Не беше лесно да отивам всеки ден на училище и да изглеждам различно от другите момичета. Децата се шегуваха с мен и за тях беше ежедневната закачка да дръпнат шала от главата ми и да го хвърлят, присмивайки се, докато учителките гледаха без дори с дума да порицаят това. 
Всъщност единствения път, когато учителката се намеси, бях в четвърти клас и се сбих с момчето, което дръпна хиджаба ми и го хвърли в калта. Виждайки приближаването й въздъхнах с облекчение: "Най-накрая някой ще ми помогне!"
Но тя бързо ме въведе в сградата - за наказание - и трябваше да остана сама останалата част от деня, "да си науча урока".

Знаех, че съм различна
Смятам, че най-голямата полза, която придобих от моя опит с покриването на косата ми в Американско държавно училище беше осъзнаването, че съм различна от другите. Някой може да си помисли, че бремето е непоносимо за едно дете. Но практиката ме научи на друго - Мюсюлманите, които имаха "лукса" да се смесят с връстниците си, усетиха голямата тежест, аз бях свидетел на тяхната болка и объркване.
Често ме побиват тръпки като си помисля, че моите родители можеше да не са ме научили от малка да нося хиджаб. Мюсюлманчетата в държавни училища, чиито родителите си мислеха, че "могат да почакат до пубертета", срещаха трудности при осъществяване на тази промяна след менархето им.
Единия ден са били "Джейн", а на другия, образно казано, идват на училище в един вид, като на луд фанатик от Арабската пустиня - или поне другите виждаха точно това. Излишно е да казвам, че много от тези момичета попадат в изключително трудни ситуации по време на този преход.
Така че много от тях правеха нещо, което се очаква за младите по време на пубертета, когато образа им е доста преувеличен в собствения им поглед - постъпваха точно като учителката ми в детската градина - казваха си: "Нямаш нужда от този хиджаб". Така че го носеха на излизане от дома, а на пристигане в училище го сваляха и си го слагаха, когато си тръгнат обратно за в къщи.

Обичам Хиджаба  
Знам, че това е най-изтърканото и сладникаво нещо, което може да се каже. Но е истина. Обичам Хиджаба. И не защото е лесно да се носи в Америка, както и със сигурност не е заради всички тези досадни причини, които Мюсюлманите изтъкват, за да направят Хиджаба по-привлекателен за хората. Честно казано мисля, че окуражаването на момичетата да обичат хиджаба, за да намалят сексуалните желания на околните към тях, е едно от най-подвеждащите и опасни неща - психологически и духовно - които можете да направите на едно Мюсюлманско момиче, особено живеещо на Запад.
Има толкова неща, които ни дърпат в различни посоки, така че е доста жестоко да размахваме плакати на Исляма пред едно дете, докато за момчетата е много лесно да се се смесят с останалите. А ако едно Мюсюлманско момиче се окаже психически слабо, за него е трудно да прикрие недостатъка си - защото пред нея има само две възможности - да носи хиджаб и постоянно да доказва факта, че е човек, или да махне хиджаба си и да обяснява, че е "лоша Мюсюлманка" (това е единствената категория, в която си я представят останалите Мюсюлмани).
И след това върхът на всичко е, че искаме да научим момичето да обича Хиджаба си, защото той носел полза на другите! Не, благодаря! 

Аз обичам хиджаба си, защото той носи ползи на МЕН! Извинявам се, но когато стане въпрос за моята душа, ставам егоистична! И мисля, че другите момичета също трябва да бъдат такива. И в началото на всичко това трябва да е изграждането на близка връзка между теб самия и Аллах - забравяш за всички останали...


За мен хиджаба е част от тази лична връзка и аз го обичам.

‘Тя махна хиджаба си, за да се доближи до Аллах’

Ако чуех това преди десетина години, щях да се изсмея - че как може да се доближи някой до Аллах, сваляйки хиджаба си?! Със сигурност не можеш в името на Аллах да не Му се подчиняваш. 


И това ни учи Аллах и Неговия Пратеник, мир нему. 


За съжаление някои Мюсюлмани имат различно учение. Не, не знам някое да казва, че със сигурност ще се доближиш до Него, сваляйки хиджаба си. Но постоянния тормоз над жените, които носят хиджаб, носи точно това послание.


Без значение стила на хиджаба, който носим, някак сме свикнали с това една жена да бъде тормозена от мъжете Мюсюлмани и дори никаба не решава този проблем. Както дискутирах в блога: ‘But She Looks So Good’: When Men’s Desires Rule", дори ако нося абая и съм цялата в черно, трябва да си покрия и очите". Защо?! Защото не съм покрита "достатъчно" - не за Аллах, а за постоянно ненаситните мъжки погледи за очите ми, които всъщност са ми толкова нобходими - е, те явно предизвикват твърде много съблазън...

Заради постоянния тормоз от страна на Мюсюлмани и непрекъснатата дискриминация от страна на немюсюлмани, моя приятелка махна Хиджаба си, "за да има мир". И какво може да каже за вярата си към днешен ден? "Чувствам се по-близо до Аллах". Защо? Защото чувства, че може да Му служи, без да бъде притеснявана - и от Мюсюлмани, и от немюсюлмани. Мюсюлманите не знаят, че е Мюсюлманка и по този начин не я безпокоят колко е погрешен Хиджаба й. А немюсюлманите не знаят, че е Мюсюлманка и не се подиграват с Исляма й. 
И без значение колко е погрешна според Ислямските представи е тази логика, тя трудно се оспорва, използвайки световни стандарти. Така че единственото разрешение е да се спре тормоза над Мюсюлманките - особено над онези, които носят Хиджаб, независимо дали лично одобрявате стила на Хиджаба или не. 

Tози горчив Хиджаб

Въпреки че аз обичам Хиджаба, все още се боря с него в Америка. Не, слава на Бога, моите усилия не са толкова сериозни, че изобщо някога да поискам да си го махна. Но се боря със страховете, които имам за дъщеря ми и другите момичета в нашата Умма, както и в останалия Мюсюлмански свят. 

От една страна се страхувам, че те ще срещнат хора като моята учителка от детската - "Нямаш нужда от това"-немюсюлмани. Още по-трагично е, страхувам се, че ще срещнат "Хиджаба ти никога не е достатъчно добър"-Мюсюлмани, които сякаш са тук с мисията да се уверят, че никоя Мюсюлманка не се чувства добре, подчинявайки се на Аллах по начина, по който тя смята за най-добър...


И докато оставам с надеждата, че да се носи Хиджаб е красиво и освобождаващо преживяване за една жена, също така имам болка в сърцето, че Хиджаба се разглежда като благословия единствено, ако упее да пренебрегне негативните послания между Мюсюлмани и немюсюлмани, които карат жените да мислят за Хиджаба като за поредния източник на главоболие.

И докато Хиджаба със сигурност не е главоболие, хората, които критикуват жените определено им създават такова. И тази борба с хората за Мюсюлманските момичета прави по-желана фразата "Нямаш нужда от това", която струва повече за тях, отколкото самия Хиджаб.


Umm Zakiyyah е международно приет автор на трилогията If I Should Speak, новелите Realities of Submission и Hearts We Lost. Към днешна дата, под името Ruby Moore, пише юношески истории.

петък, 13 декември 2013 г.

Студентки в Университета в Мичиган сложиха хиджаб за ден



OnIslam& News Agencies
9-ти декември, 2013

По време на събитието, с помощта на мюсюлманските си колеги, студентките на MSA, сложиха хиджаб за първи път.
Мичиган – Немюсюлманки студентки в Университета в Мичиган сложиха хиджаб за първи път в живота си, когато по-рано този месец бе отбелязан деня на хиджаба.
“Беше чудесно да срещна хора, които искаха да опитатат [да сложат] хиджаб,” каза Аmala Farah, първокурсник в Източния Мичигански Университет, за Eastern Echo в понеделник, 9-ти декември.
“Бях много щастлива да видя и други жени, освен Мюсюлманки. Бяха много заинтересувани да носят правилен хиджаб, дори повече, отколкото внимават други жени (носещи хиджаб).”
По време на събитието от миналата сряда, провело се между 10 и 15 часа, MSA студентки, помогнаха на немюсюлманки, техни състудентки, да сложат хиджаб за път. Асоциацията (MSA) в Източния Мичигански Университет, отбеляза деня на хиджаба в Женския ресурсен център, в присъствието на десетки присъстващи.

Събитието включваше лекция на жена с хиджаб - семейния терапевт Nadia Bazzy, която сподели личния си опит като Мюсюлманка в Щатите.
“За да се опита нещо ново и да се разберат по-добре другите, са добри причини да се присъединиш,” Bazzy каза за жените, които слагат хиджаб за първи път.
Bazzy разясни и принципите на хиджаба в Исляма и предизвикателствата, пред които са изправени покритите жени.
Когато на 16-годишна възраст Bazzy слага хиджаб, тя е критикувана от семейството си, а баща й се страхувал, че тя ще бъде дискриминирана от колегите си.
Bazzy е посещавала католическо училище и е била вдъхновена от Дева Мария - нейната скромност беше забележителна и уникална и това беше, което ме подтикна да сложа хиджаб, споделя Bazzy. 
"Не е задължително да носиш физически хиджаб, за да си Хиджаби,”  казва Bazzy.
“Дори не е задължително да си Мюсюлманка, за да имаш онази личностна скромност - идеята на хиджаба не е ограничена в рамките на Исляма.”
Ислямът въвежда хиджаба като задължителен дрес-код, а не като религиозен символ, който да посочва нечия принадлежност.
Поучителен опит
Бяха подарени 70 шала за глава, а взелите участие в събитието споделиха чувствата си след като са носили за пръв път хиджаб.
"Хареса ми, определено ми хареса, чувствам се доста повече просветена,” каза първокурсничката Emily Chadwick и добави: "Харесва ми да опитам ново нещо от друга култура".
“Има много мюсюлмани тук", каза второкурсничката Mariah Brito.
“Мисля, че не е странно за хората да ме видят в хиджаб," добави Brito, която е очарована от хиджаба.
“Някои познати ме гледаха странноy, но след като узнаха какъв е днешния ден, проявиха разбиране защо съм с хиджаб.”
Давайки висока оценка на успешно проведеното събитие, президентът на MSA, Elaf Alchurbaji каза, “Бях много впечатлен, щастлив и изумен от голямата публика,”
“Харесва ми, когато [Bazzy] каза, че хиджабът не е само външен израз на скромност, но по-важна е вътрешната личностна скромност.”
Мюсюлманите в САЩ са между 6 и 7 милиона в скорошно проучване на агенцията Pew, което установи също, че американските мюсюлмани са едни от най-умерените в света.
То показа също, че американските мюсюлмани като цяло изразяват твърд религиозен ангажимент и се грижат за това да няма конфликт между това да бъдеш религиозен и да живееш в модерна съвременна държава.

четвъртък, 17 май 2012 г.

Трите сватби



Представям ви един много интеерсен и увлекателен разказ от блога Арабски съпруги и приятелки/ Arabwives
Беше горещ ден от лятото на далечната 1994 година и моята особа, заедно с едно арабско семейство (по-скоро с част от него – мъж и жена палестинци и трите им деца, които по онова време бяха новодошли в страната ни) беше на басейн. С тях си разговарях изцяло на английски и тъй като беше лято, т.е. нямах занятия в университета, можех спокойно да им помагам при подаването на документи за пребиваване, при регистрацията на фирма и при куп други бюрократични процедури. Покрай тези неща обаче, станах доста близка с тях и децата им. Днес, от позицията  на пораснала мама с три деца зад гърба си, възприемам последното твърдение малко смехотворно. Но тогава въпросните деца бяха на 14, 12  и 9 години, а аз още не бях навършила 20. Иначе казано, акълът ни беше почти еднакъв.
Та през въпросния ден, на басейна бях с майката, каката и баткото. По-малкият юнак беше някъде с татко си. И така, забавлявахме се по детски в басейна и извън него, приказвахме си, хапвахме и т.н. Относително близо до нас бяха поседнали двама младежи, по-бели и от мен. Казвам относително близо, защото ги виждах, но примерно не можех да чуя, какво си приказват. И до ден днешен не зная, как точно нашият разговор се измести към коментиране на особите им. Братът и сестрата упорстваха за това, че въпросните младежи са араби и то палестинци. С неопитността на 19 годишно момиче аз си представях арабите тъмни, чернокоси, да не говорим пък, че абсолютно непонятно ми беше, как от няколкото случайно чути думи на арабски са разпознали и националността им.
И тук ще прихнете да се смеете…  Спретнахме своево рода заговор помежду си. Брат и сестра се подгониха близо до двамата младежи, разменяйки си на висок глас реплики на арабски. И резултатът не закъсня. След 10-на минути компанията ни се беше увеличила с още двама души.
Оттук насетне, двамата станаха почти неделима част от нашата група – ходехме  през уикендите заедно на Витоша, на пикник в Панчарево, на разходка с влак до Банкя и т.н. Всички избягваха да говорят пред мен на арабски, за да не се чувствам некомфортно от факта, че не ги разбирам. Същевременно семейството още не знаеше български, та неофициално определеният език за комуникация помежду ни беше английският. Казвам го защото след известно време останах поразена от признанието  на мъжа и жената за множество проведени от тях разговори с един от двамата господинчовци, както и обсъждания на качествата и недостатъците на моята особа. Къде съм бляла, та не съм разбрала…
Единият от тях явно проявяваше жив интерес към наивната ми личност и за щастие бе онзи, към когото  май и аз питаех вече  определени чувства. Да не навлизам в подробности, но оттук нататък разходките включваха вече само нас двамата. Времето си течеше, нещата се задълбочаваха и неминуемо се стигна до провеждането на сериозен разговор… Тук е моментът да спомена, че мъжът ми е наистина религиозен, не само по документи… В прав текст ми каза, че всякакви отношения, излизащи извън рамките на безобидните ни  вече почти два месеца разходки ръка за ръка, за него са абсолютно неприемливи. А сега де, какво щеше да последва?!
Ами последва първата ни сватба в джамията. Не се стряскайте! Не съм се юрнала натам, без преди това да съм напълно наясно за какво става дума. Още тогава той ми обясни, че бракът между мюсюлманин и християнка е позволен според исляма. Мен обаче повече ме притесняваше изричането на думи, чието значение не знаех… Страхувах се и споделих с него страховете си, да не би подобно подписване да означава смяна на религията. Колкото и наивно да ви изглежда въпросът ми днес, тогава истински ме терзаеше заради неосведомеността ми в тази насока. Той търпеливо ми обясни нещо, което към днешна дата за мен е пределно ясно. Изричането на въпросния текст само по себе си не означава нищо без потребността на човек, без вътрешната му убеденост от направата на подобна крачка. И така, узаконихме по-сериозните си отношения по неговия начин.
Но както със сигурност се досещате, родителите ми не знаеха нищо по въпроса. Тоест макар и женени по ислямския стандарт, младоженецът-мюсюлманин си живееше у тях, а  булката-християнка делеше покрив с мама, татко и по-малкия си брат.
Предстоеше ми най-сериозното изпитание в живота, а именно запознаването на родителите ми със ситуацията и със самия младеж, както и убеждаването  им в любовта ни и в нуждата от сключване на граждански брак с църния (сори;) белия арабин. Много от вас може би ще кажат, че родителите им са либерални, че приемат и одобряват решенията на децата си, че нямат негативно отношение към арабския свят, но лично мен тогава ме мъчеха много опасения.
Ще вметна как имам склонността да пренасям отговорностите на по-малкия си с две години брат. Когато бях 16 годишна, беше свръх модерно да се дупчат по 3 или 4 дупки на едното ухо. Както се досещате, нашите не даваха и дума да се издума за такова нещо. На 14-ия рожден ден брат ми го подбрах, убедих го да поддържа пред нашите тезата, че идеята е негова и се запътихме към козметичния център на Солунска. На мен ми пробиха три дупки на едното ухо, а на него една. Разбира се, независимо от опитите ми да изкарам него като подбудител и да омилостивя родителското тяло на рождения му ден, аз отнесох упреците и забележките (при това съвсем заслужено, нали?).
Неслучайно споделям с вас тази случка. Три години по-късно, когато ножът опря в кокала и сериозният разговор с родителите ми трябваше да бъде проведен, аз пак прибегнах до услугите на братчето.
Много страхливо поведение от моя страна, много незряло, но се оправдавам с тогавашнате си възраст. Иначе казано, първоначалното им запознаване със ситуацията бе направено от него, а не от мен.И след 14 години още съм му благодарна за подкрепата!
Ще пропусна детайлите по запознанството на родителите ми с половинката, но само ще кажа, че баща ми (Лека му пръст!) възприе нещата много по-леко, с повече доверие и разбиране  от майка ми. Тя още дълго време след сватбата ни тук в България имаше своите опасения и резерви. А днес, опознавайки го във времето, е неговият пръв и ревностен защитник!
И така стигнахме до организирането на втората ни сватба, тя първата нямаше всъщност нужда от някаква съществена организация.
На 02.10.1994 г. сключихме граждански брак, а сватбеното ни тържество беше в ресторанта на НДК. Независимо от резервите си, майка ми активно се включи в предсватбените приготовления – обаждания, раздаване на покани, успокояване на втрещените от новината мои съученици и приятели, консултации по менюто в ресторанта, обикаляне с нас по магазините за избор на сватбена рокля за мен и костюм за младоженеца. И така, вече бяхме женени два пъти…Учебната година и за двама ни беше вече започнала, затова меденият ни месец всъщност бе меден уикенд във Варна.
Първите две години след брака, въпреки неговото желание за деца, удържах фронта, докато се поизучим. На третата обаче, когато и двамата единодушно решихме, че е време да увеличим семействотo и вече можех да се похваля с първата си бременност. Но сметките така излязоха малко кривички, тъй като с 9-месечно бебе на ръце  година и нещо по-късно трябваше да се явявам на два държавни изпита. Ама нали мама беше до мен, та всичко мина по вода!
И така, вече имах тези две поредни сватби зад гърба си и знаех, че е въпрос на  време да съм главно действащо лице и в трета церемония, напълно непозната за мен като традиция.
Процесът по подготовката за заминаването ни към Йордания включваше издаването на транзитни визи за Турция и Сирия, превод и легализация на разни документи, подаване на неговите документи за постоянното тук (тогавашната процедура позволяваше кандидатстване за постоянно буквално след сключването на брака, после с увеличаване броя на фиктивно сключените бракове, тази система беше променена).
Един прекрасен ден, още помня датата -12.11, мъж ми отправи към мен  питане, дали принципно имам против сватбеното ни тържество там да е съвместно с това на брат му и като подарък към другата сватбена двойка ние да поемем разходите по церемонията. Бам, едно щракане с пръсти и изведнъж булките станаха две! В онзи момент това ми се стори доста странно, предвид разни поверия, че засичането на две булки вещае нещастие, но по време на самата сватба се благославях за това, че съм приела.По-късно ще разберете защо.
И така няколко дни по-късно поехме към Йордания. Не държа да наблегна на реакцията на майка ми, на изписания в очите й страх. Колко ли й е струвало в онзи момент да не се разплаче от напрежение? Аз от своя страна бях приятно превъзбудена от предстоящата среща с нови земи, хора, традиции и обичаи от една страна, но от друга дълбоко в мен бяха загнездени и множество притеснения, страхове от неизвестността  и неудобство. Като за първо пътуване не ползвахме директните автобуси до Сирия, а се прекачвахме на няколко турски с цел да успеем да поразгледаме на спокойствие Истанбул, после Антакия (малко градче, тип село, в непосредствена близост до сирийската граница Баб ель Хауа) и накрая Дамаск.
Разгледахме много неща из Истанбул, в малко ресторантче в Антакия за пръв път ядох червена леща и в спомените ми тя е останала като най-вкусната. От златарски магазин пак в същото градче, независимо от моето огромно нежелание, мъж ми купи няколко колиета, пръстен и гривна. Халки вече си имахме от българската сватба – моята златна, неговата сребърна. За който не знае, нека само да кажа, че носенето на златни накити, пръстени и пр. от мъж не се толерира в ислямския свят. Въпросните злата, закупени въпреки съпротивата ми, както по-късно щях да разбера, бяха съществена част от сватбената церемония.Последва разходка из Халеб, разходка из Дамаск и накрая потеглихме с едно голямо такси от столицата на Сирия към тази на Йордания. И до ден днешен български граждани, пътуващи за Йордания, получават входна виза на самия гранично-пропусквателен пункт.
В Рамта (граничният град от Йорданска страна) има гишета за йорданци, други за араби с гражданство различно от йорданско и трети за чужденци. И така, разделихме се в двата края на залата – той на едното гише, аз на другото. Приключихме, качихме се отново на таксито и то пое право към Аман. Макар да беше нощ, шосето беше добре осветено и през определено разстояние минавахме покрай работещи магазини – тип шатри.
На една от почивките спряхме пред такава шатра, в нея се продаваше всичко  – като започнеш от безкрайно едрия чесън, навързан на дълга връзка, чувалите със за`атар, ориз, млухия, леща, преминеш през безкрайно многото видове сладки, баклави и локуми и накрая достигнеш до разните му там по-екзотични натурални сокове. Това реално беше последната ни спирка преди достигането на заветната цел – дома му в Аман.
Беше нощ, но градът беше окъпан в светлини. Дори разделителните линии на платното не бяха разчертани с боя, а  представляваха монтирани вътре в асфалта малки, кръгли, плоски лампички. Първото нещо, в което се загледах бяха къщите. Като архитектура не ми бяха съвсем непознати, тъй като преди това в Сирия  имах възможността да им се насладя отблизо. С времето, добивайки по-обширна представа за тази част на света, се убедих, че архитектурата в региона (Палестина, Сирия, Йордания и Ливан) е сходна. Болшинството къщи са построени именно с такъв камък, разгърнатата им площ е голяма, но по отношение на етажи в повечето случаи не надвишават 3. Всички къщи са с кокетни, с добре поддържани дворчета, с масивно и красиво  изработена дворна врата. Разбира се, некоректно от моя страна ще е да кажа, че в други квартали, по-отдалечени от центъра на столицата няма и  далеч по-семпло изглеждащи домове  и такива, които са  откровен показател за бедността на собствениците си. Всъщност нищо ново под слънцето, навсякъде по света  е така.
През последните години в Аман се наблюдава за жалост и невероятен бум в строежите на блокове. А аз не съм им фен на блоковете по тези географски ширини. Къщите изглеждат далеч по-атрактивно, създават уют, имат излъчване.
Та да се върна към историята. Таксито спря пред една от въпросните къщи, ние слязохме и разтоварихме куфарите. Ако дотук, залисана от приятните  емоции по пътя бях позабравила страховете си, то в онзи момент те ме връхлетяха с пълна сила и от притеснение крайниците ми се разтрепериха. Ала нямаше път назад. Приключението започваше.
Какво беше учудването ми като видях за пръв път тогава, а много пъти и в последствие, че нощем много от хората там не заключват вратите на домовете и автомобилите си. По тази причина ние успяхме да влезем, без да се налага да звъним, но  явно шумът от отварянето на дворната и входната врата, както и предхождащият го шум от влачене  на куфари и сакове по плочника на двора,  бе разбудил обитателите на дома. Лампите се светнаха и от различните стаи заприиждаха хора за сърдечна братска, сестринска и бащина прегръдка с мъжа ми. Като казвам заприиждаха, някой да не реши, че у тях е хан.. Към онзи момент в къщата живееха баща му, съпругата на баща му (майката на съпруга ми е починала, когато е бил малък и по този повод аз не съм имала щастието или пък нещастието да познавам свекърва си), 3-ма от братята му и две от сестрите му. Точната статистика на броя на братята и сестрите (10)  е наистина внушителна за нашите стандарти, но да не забравяме все пак, че става дума за два брака, при това с дистанция във времето.Обратно на моите очаквания, цитираната многочислена групичка сърдечно приветства и мен. Добрата новина беше, че значителна част от тях се справяха с английския добре, което даваше възможност за комуникация помежду ни. Иначе към онзи момент с арабския аз бях абсолютно на Вие и съзнанието ми рисуваше в най-черни краски картини, в които роднините му  ме обсъждат детайлно, оплюват ме на арабски, а моят възлюбен превежда само  избирателно…
Ще пропусна разводнените епизоди с раздаването и приемането на подаръци, със запознаването с безброй роднини и познати, с посещението на всички онези красиви кътчета като Джераш, Петра, Акаба и т.н., за да достигна до деня на сватбата, или по точно до предхождащия го. Казвам го неслучайно, тъй като от една страна в деня преди сватбеното тържество си има разни церемонии, а от друга на този ден аз умрях да плача и да се смея. Относно  церемониите в деня преди сватбата, те касаят предимно дома на булката.
На този ден, облечена в официален тоалет и с прическа, тя сяда на един фотьойл, качен на нещо високо като мини сцена и роднините и приятелките й от женски пол танцуват около нея. Булката и желаещите жени украсяват ръцете си с къна. Във времето съм срещала и жени с декорации от къна по краката. Така в общи линии преминава въпросният ден за една нормална бъдеща булка. Но за мен той протече далеч по-динамично. Сутринта се събудих с адски зъбобол и какъв беше ужасът ми, като се погледнах в огледалото… Цялата дясна част на лицето ми беше подута! Разревах се от ужас… Купонът беше пълен, по спешност, с мъжо под ръка се запътихме към кабинета на най-близкия зъболекар. И от това се притесних допълнително, тай като аз по принцип се страхувам от зъболекари и прибягвам до услугите им само при  безкрайно силна, направо непоносима болка. Изключително лош навик от моя страна, но причините за него се коренят в една доста неприятна случка с училищния зъболекар в детството ми. Съчетанието от страх и неудобство от факта, че отивам при напълно непознат човек, си каза своето и болката сякаш се усили. Но за щастие, доктрът беше страхотен специалист (апропо беше следвал стоматология в нашата Западна съседка) и скоро след отиването  в кабинета му видимо се поотпуснах.
Както и да е, след като временно разрешихме проблема със зъба, се приготвихме и тръгнахме към дома на другата булка, за да станем част от гостите на нейното парти. Там роднините й ме гледаха доста изпитателно, тъй като нямаха честта да познават особата ми. През цялото време стоях като на тръни, тъй като усещах множество погледи вперени в мен, вместо в младоженката. От какъвто и ъгъл да погледна нещата днес, реакцията им е била напълно разбираема. Всички, независимо дали бяха светли или тъмни, дали приличаха  на арабки или не, бяха наконтени, фризирани и гримирани, само аз в типичния си  спортен вид бях с дънки и риза…Последното за мен даже е своево рода официален тоалет, как ли щяха да гледат на мен, ако се бях появила и с маратонки  и фанелка. Но и това чудо отмина и си затръгвахме към къщи. С това предсватбеният ден, изпълнен с негативни и позитивни емоции за мен приключи  и си легнах.
На следващия ден предстоеше сватбата. За да започна разказа си за самия сватбен ден, трябва  да върна за малко лентата назад. Прилежно опакована с нас пътуваше и сватбената ми рокля. Щях да  умра от притеснение, когато съзрях в очите на всички видели я  ясно изразено неодобрение на семплия й вид. В арабския свят на почит са пищните булченски рокли, обшити с пайети и камъчета, снабдени с дълъг шлейф и допълнени с доста кичозни поне според моя вкус аксесоари, а именно – диадеми, обици и т.н. В онзи момент шестото чувство ми казваше, че ще се  стигне до избирането на друга рокля и определено не ме излъга. Макар да разгледах много рокли, честно казано не харесах никоя. И то не защото съм претенциозна, напротив, но всичките бяха някак прекалено натруфени. Накрая се спрях на една, която беше с една идея по-близка от останалите  до представите ми за нещо по-семпличко. И така, нахлузила въпросната рокля, се отправих към фризьорския салон, където трябваше да ми направят прическата и грима. Там общо взето се повтори същият сценарий. Независимо от неколкократните ми напомняния за едва забележим грим, накрая резултатът беше доста подчертан. Арабките в ежедневието си ползват грим, какво тогава остава за поводи като този. Опитаха се да ме убедят, че гримът бил едва ли не символичен, ама аз нещо май вярвах на очите си далеч повече, отколкото на техните думи. И явно съм била права, защото след около месец в БГ, всеки гледал видео касетката от тамошната сватба, остана със зяпнала уста при кадрите в близък план! Ама какво да се прави, прежалих се.
Тук отоново е време за малка ретроспекция. В арабския свят сватбените тържества се провеждат в огромни зали, построени именно с тази цел. В зависимост от религиозността на младоженците, сватбите във въпросните зали могат да бъдат смесени или разделени. При смесените мъже и жени празнуват заедно, а при разделените има две отделно обособени помещения – едно за младоженеца и мъжете гости и второ за младоженката и гостенките от женски пол. При втория вид сватби, дори и силно религиозни момичета свалят абаята и хиджаба, остават по елегантни, понякога даже предизвикателни тоалети и се впускат във вихъра на танца. При смесените сватби обаче, същите тези момичета остават някак встрани от цялата лудница. В тази връзка, другата булка, т.е. моята зълва, по принцип произхожда от доста религиозно семейство и сватбата беше предвидена да бъде от типа с разделянето. Можете да си представите ужаса ми от тази перспектива – на чуждо място, сама, със стотици вперени в мен погледи. Не завишавам цифрата, казвайки стотици, практика е  в арабския свят сватбите да се посещават от много хора. Явно в страха си съм била доста убедителна или пък и някой друг е бил също поддръжник на идеята за смесена сватба, но факт е, че накрая всички гости бяха на едно място. Тук е мястото да кажа, че богатите софри за по-тесния семеен кръг се редят преди тържеството в залата. Предвид големия брой посетители, в самата зала на всеки присъстващ се поднася само парче торта и натурален сок. Младоженецът наема автобуси за превоз на хората до залата. По пътя, подобно на обичаите навсякъде по света, колите и автобусите от “кортежа” надуват клаксоните, а  останалите участници в движението им пригласят в ответ.
И така стигнахме до залата. Под съпровода на  ударни инструменти и на специфичния звук, който жените издават, движейки динамично езика си и държейки дланта си над устата (нарича се загрута), двете двойки тържествено влязохме вътре. Поуспокоих се като видях, че уредниците бяха издърпали тежката кадифена завеса, служеща иначе като подвижен разделител на помещението.
На  нещо като сцена, в смисъл  по-високо от пода, бяха поставени двете двойки фотьойли, които откровено си приличаха на тронове. Така че нашите височайши особи просто седнаха в тях и започнаха да се любуват на танците на гостите. Практика е младоженците да прекарат по-голямата част от празненството седейки и не участвайки в танците. Цялата зала беше обилно украсена с цветя и балони, както и с монтирани  прожектори, които възпроизвеждаха чрез управление от пулта най -разнообразни диско ефекти. От  дясната ми страна беше разположен оркестърът с групата. Сватбите там са съвкупност от дисководещ  и музика на живо. Певците пееха парчета на популярни арабски изпълнители, така че от време на време и аз имах щастието да чуя някой познат акорд. Колкото до танците, преки участници бяхме само в два. При първия, мъжете водени от младоженците, играха така нареченото дабке – национален танц, който по  движения донякъде се доближава  до нашите хора. При втория танц, блус, се включиха и булките, след което отново се върнахме на троновете. После дойде ред на нещо, което и до ден днешен най не харесвам при провеждането на такива сватбени празненства, а именно парадното окичване на младоженката с  n на брой тежки златни накити и пръстени. Тогава всъщност на дело си обясних настойчивостта на мъжо при закупуването на златото от Турция. От друга страна се зарадвах, тъй като той ми каза, че нещата се ориентират към приключване. Да, ама не съвсем. Ръката ми отече, докато се ръкувам с множеството присъстващи. Добре, че част от гостите от мъжки пол, водени от ислямския обичай да не докосват жена, ме пропускаха при поздравителните ръкувания, та имах шанс за отдих. За сметка на мъжката половина, женската обаче беше хипер активна – множество ръкостискания, целувки и неразбрани от мен пожелания. Чистосърдечно да си призная, краят на цялата тази лудница ми се губи. Първите ми по-ясни спомени са от времето, когато се прибрахме, изкъпах се и се преоблякох в удобни за мен одежди.Ами, това е, скъпи читатели. Ожених се три пъти и сега, ако тръгна да се развеждам, май ще трябва да го сторя цели 3 път