Сблъсъка на "невидимите" Мюсюлмани с (не) толерантността

Автор: Meaghan Seymour  

Източник: Аquila style

Хората бързат да съдят или категоризират всички наоколо, въз основа на външния вид. Така че като една луничава Англо-Канадка, често усещам шока от някой, когато разбере религиозната ми принадлежност. Когато покрих косата си бях взимана за ортодоксална юдейка. Моя зъболекар, докато ръцете й бяха в устата ми, бъбреше за местната синагога и за наближаващите големи празници.

Както и при много други хора, при мен религиозната принадлежност не е крещящо ясна. Независимо че нося "религията на ревера си", в много случаи това не е по начина, по който хората очакват да изглеждат или да се държат Мюсюлманите, повлияни от СМИ. И по различни причини предпочитам нещата да са по този начин, когато става дума за професионални или не толкова близки отношения (е, личните въпроси стават малко повечко, когато разберат, че съм новоприела Исляма).

Но да си "невидим Мюсюлманин" си има цена. Оказвала съм се в много тревожни социални ситуации, когато Ислямът или Мюсюлманите са под натиск. Става доста неловко, когато някой, когото познавам,направи повърхностен коментар, шега или реагира злобно на инцидент, отразявайки негативно отношение към Исляма или Мюсюлманите. Те не знаят, че говорят директно на Мюсюлманин! Това са ситуации, в които засега не съм разбрала как е най-правилно да се реагира.

Визирам времето, когато моя хазаин правеше ремонт и с огромна ненавист заговори за омразата си към "Мюсюлманските имигранти" без да знае, че съм една от тях. Или на чаша сутрешното кафе с току що завърналия се от Мюсюлманска държава шеф на фирмата ни, ръсейки расистки коментари за общуването си с местните жители. Не мога да забравя и бивш колега, който при вида на Мюсюлманка с децата си плесна мнението, че Мюсюлманите са пренаселили Европа.

За съжаление общата нагласа показва, че околните са склонни да бъдат агресивни към Мюсюлманите. 

Въпреки че когато се случат подобни неща (за щастие не много често), нападките не са лично към мен. Независимо от това съм сигурна, че щях да ги намирам за достатъчно груби, неуместни и обидни, дори да не бях Мюсюлманка и щях да искам да престанат.

Но тъй като не се вписвам в стереотипа, който тези хора имат за Мюсюлманин, е лесно да предположат, че съм на тяхна страна, споделяйки фанатизма и грубостта си. 

Докато мълчаливо показвам дискомфорта и се старая бързо да сменя темата, по-късно се питам дали не сторих нещо погрешно? Дали отстоявам ценностите и вярата си? Дали не предавам вярата си, като не отговарям с някоя духовита, добре премислена и предизвикателна реплика?

Колкото и да се почувствам добре, викайки в отговор: “Аз съм Мюсюлманин!”, когато се случат подобни неща смятам, че ние имаме отговорността да не злепоставяме някого, "поставяйки го на място". Когато такива ситуации се случат в офиса например, горното не е добро решение.

През 2012 хора от Мюсюлманската общност организираха протести в отговор на противоречив филм, Невинността на мюсюлманите. Но аз повече се възхищавам на търпението на Пророк Мухаммад с.а.с., с което той отблъсквал многобройните атаки и натиска от мъчителите и противниците си.

Но аз няма да стоя завинаги "невидима", без значение колко дискретно мога или ще практикувам религията си. Ще дойде ден, когато колегите ще забележат, че по време на Рамадан не ям, или пък на съседите ми, на хазаина ми щенаправи впечатление Корана, поставен на бюрото ми. И надявам се, че обезпокоителните и неловки словесни сблъсъци ще приключат. 

Дотогава те ще ме познават достатъчно, за да разберат и осъзнаят, че Мюсюлманите не са толкова различни (и не винаги изглеждат толкова различно) от всеки наоколо. 

За автора: Канадка, която в момента живее в Европа, Meaghan Seymour е израстнала в усамотен район, където желанието й за нови преживявания, места, култури и срещи, я кара да напусне дома си в ранна възраст, за да пътува и среща възможности, да общува с хора с различен произход. След като учи религия, тя предпочита да пише за своята роля в обществото и да размишлява за своя "доста объркан" преход към превръщането си в Мюсюлманка.

----------------------------------

Отговорност: Не е задължително Нови в Исляма да споделя гледната точка на автора на материала. 

През погледа на новоприела - какво е да си мюсюлманин, част 1

Източник OnIslam.net

By Zainab Morrow

Част 1

Материалът е публикуван за първи път през юли 2007.

Приех Ислям през януари 2007. Тези лични впечатления документират израстването ми в новата вяра. Искрено се надявам да съм от помощ за други нови Мюсюлмани в тяхното духовно пътуване.

Бавно променях гардероба си и сега се чувствам комфортно да съм покрита на обществено място и не бих се чувствала добре, ако не съм облечена подходящо.

В периода след моето приемане на Исляма винаги, когато имах възможност, започнах да посещавам Джума (петъчна) молитва в месжида.

Срещнах различни нови сестри и братя, които бяха винаги готови да помогнат с отговори на въпросите ми или проблеми, с които се сблъсквах във всекидневието си. 

Приучих се на  самодисциплина

Мисля, че най-трудния аспект на това пътуване беше, да се интегрира вярата във всекидневието - например петте дневни молитви. Все още се опитвам да включвам молитвите си в различните и променящи се етапи на всекидневието ми. 

Въпреки това съм предприела важни стъпки за подобряването на рецитацията в молитвите. Използвам книга, придружена със запис и повтарям отново и отново. Очаквам, ин ша Аллах, че до края на лятото, ще се моля съвсем правилно.  

Един значителен за мен урок от Исляма, е самодисциплината. Ислямът е един начин на живот и новоприелите трябва да се преборят, за да се адаптират. Много важно е всичко това да се прави стъпка по стъпка.

Знам, че веднага след моето приемане на Исляма, исках пълна и незабавна интеграция на всичко от религията в живота ми. Бях нетърпелива и исках всичко да правя перфектно. Ислямът обаче изисква и подчертава търпението и баланса във всеки житейски аспект.

Скромно облекло

Друга страна на моята промяна, беше облеклото ми. Мисля, че винаги съм искала да се обличам простичко и прилично. Но лятото е доста голямо предизвикателство за човек да се облича скромно, според предписаното от Корана и Сунната.

Бавно променях гардероба си и сега се чувствам комфортно да съм покрита на обществено място и не бих се чувствала добре, ако не съм облечена подходящо. В интерес на истината досега не съм чувала негативни коментари за облеклото си. 

Смятам, че хората се държат по-учтиво с някой, който е облечен подходящо. Вярвам, че скромността е по-добрия начин на взаимодействие между двата пола. Тук няма нищо скрито, подмолно. Искам да бъда признавана и разпознавана за това, което съм аз, а не заради физическия ми изглед. 

За съжаление в днешно време на жените отново често се гледа като на стока. Само да хвърлим око на списанията и други медии, как изглеждат рекламите - понякога е доста обезкуражаващо!

Тъй като за Хиджаба се водят много спорове, реших да говоря за него в отделна тема. Започнах да нося Хиджаб, но го правя нередовно - все още не се чувствам комфортно да го нося постоянно. Например по време на отиване и връщане от работа покривам главата си, но не и на работното място. Все още се страхувам от евентуална негативна реакция.  

Знам, че се изисква смелост и силна вяра (имаан), за да се постигне спазване на Хиджаба през цялото време. Ин ша Аллах ще продължа да се моля на Аллах за напътствие и насока. Наясно съм, че в много държави Хиджабът на публично място не е позволен и това поставя доста сестри в неприятни ситуации. 

Вярвам, че трябва да се работи и има много неща, които могат да се направят за промяна на общественото съзнание, така че хората да разберат, че тук става дума за заповед на Аллах.

Моя горчив хиджаб

източник Оnislam.net  

И докато Хиджаба със сигурност не е главоболие,
хората, които критикуват жените определено
им създават такова

автор Умм Закийа, писател на свободна практика, САЩ

превод и редакция Милена Борисова-Иршад
==========================

"Нямаш нужда от това" - това бяха първите думи, които винаги присъстваха в спомена за първия ми хиджаб. Бях само на четири, в детската градина, а майка слагаше хиджаб на главата ми всяка сутрин преди тръгване. Моите родителите, бивши Християни, приели Исляма, когато съм била на годинка и искаха детето им да бъде разпознавано като Мюсюлманка, когато отиде в Американско държавно училище.  

Но детската ми учителка имаше "по-добра" идея. Всеки ден, когато пристигнех, тя ме викаше до бюрото си и махаше шала от главата ми с думите: "Нямаш нужда от това". После, в края на учебния ден, тя отново ме викаше и ми слагаше хиджаба. 

Разбира се, бях доста объркана, но пренебрегвах случващото се, защото в моя четири-годишен-свят, възрастните винаги знаеха по-добре. И така мина още година, докато не ми хрумна, че случващото се е нещо, което трябва да споделя с родителите ми.

" Най-накрая някой ще ми помогне!"

Не беше лесно да отивам всеки ден на училище и да изглеждам различно от другите момичета. Децата се шегуваха с мен и за тях беше ежедневната закачка да дръпнат шала от главата ми и да го хвърлят, присмивайки се, докато учителките гледаха без дори с дума да порицаят това. 

Всъщност единствения път, когато учителката се намеси, бях в четвърти клас и се сбих с момчето, което дръпна хиджаба ми и го хвърли в калта. Виждайки приближаването й въздъхнах с облекчение: "Най-накрая някой ще ми помогне!"

Но тя бързо ме въведе в сградата - за наказание - и трябваше да остана сама останалата част от деня, "да си науча урока".

Знаех, че съм различна

Смятам, че най-голямата полза, която придобих от моя опит с покриването на косата ми в Американско държавно училище беше осъзнаването, че съм различна от другите. Някой може да си помисли, че бремето е непоносимо за едно дете. Но практиката ме научи на друго - Мюсюлманите, които имаха "лукса" да се смесят с връстниците си, усетиха голямата тежест, аз бях свидетел на тяхната болка и объркване.

Често ме побиват тръпки като си помисля, че моите родители можеше да не са ме научили от малка да нося хиджаб. Мюсюлманчетата в държавни училища, чиито родителите си мислеха, че "могат да почакат до пубертета", срещаха трудности при осъществяване на тази промяна след менархето им.

Единия ден са били "Джейн", а на другия, образно казано, идват на училище в един вид, като на луд фанатик от Арабската пустиня - или поне другите виждаха точно това. Излишно е да казвам, че много от тези момичета попадат в изключително трудни ситуации по време на този преход.

Така че много от тях правеха нещо, което се очаква за младите по време на пубертета, когато образа им е доста преувеличен в собствения им поглед - постъпваха точно като учителката ми в детската градина - казваха си: "Нямаш нужда от този хиджаб". Така че го носеха на излизане от дома, а на пристигане в училище го сваляха и си го слагаха, когато си тръгнат обратно за в къщи.

Обичам Хиджаба  

Знам, че това е най-изтърканото и сладникаво нещо, което може да се каже. Но е истина. Обичам Хиджаба. И не защото е лесно да се носи в Америка, както и със сигурност не е заради всички тези досадни причини, които Мюсюлманите изтъкват, за да направят Хиджаба по-привлекателен за хората. Честно казано мисля, че окуражаването на момичетата да обичат хиджаба, за да намалят сексуалните желания на околните към тях, е едно от най-подвеждащите и опасни неща - психологически и духовно - които можете да направите на едно Мюсюлманско момиче, особено живеещо на Запад.

Има толкова неща, които ни дърпат в различни посоки, така че е доста жестоко да размахваме плакати на Исляма пред едно дете, докато за момчетата е много лесно да се се смесят с останалите. А ако едно Мюсюлманско момиче се окаже психически слабо, за него е трудно да прикрие недостатъка си - защото пред нея има само две възможности - да носи хиджаб и постоянно да доказва факта, че е човек, или да махне хиджаба си и да обяснява, че е "лоша Мюсюлманка" (това е единствената категория, в която си я представят останалите Мюсюлмани).

И след това върхът на всичко е, че искаме да научим момичето да обича Хиджаба си, защото той носел полза на другите! Не, благодаря! 

Аз обичам хиджаба си, защото той носи ползи на МЕН! Извинявам се, но когато стане въпрос за моята душа, ставам егоистична! И мисля, че другите момичета също трябва да бъдат такива. И в началото на всичко това трябва да е изграждането на близка връзка между теб самия и Аллах - забравяш за всички останали...

За мен хиджаба е част от тази лична връзка и аз го обичам.

‘Тя махна хиджаба си, за да се доближи до Аллах’

Ако чуех това преди десетина години, щях да се изсмея - че как може да се доближи някой до Аллах, сваляйки хиджаба си?! Със сигурност не можеш в името на Аллах да не Му се подчиняваш. 

И това ни учи Аллах и Неговия Пратеник, мир нему. 

За съжаление някои Мюсюлмани имат различно учение. Не, не знам някое да казва, че със сигурност ще се доближиш до Него, сваляйки хиджаба си. Но постоянния тормоз над жените, които носят хиджаб, носи точно това послание.

Без значение стила на хиджаба, който носим, някак сме свикнали с това една жена да бъде тормозена от мъжете Мюсюлмани и дори никаба не решава този проблем. Както дискутирах в блога: ‘But She Looks So Good’: When Men’s Desires Rule", дори ако нося абая и съм цялата в черно, трябва да си покрия и очите". Защо?! Защото не съм покрита "достатъчно" - не за Аллах, а за постоянно ненаситните мъжки погледи за очите ми, които всъщност са ми толкова нобходими - е, те явно предизвикват твърде много съблазън...

Заради постоянния тормоз от страна на Мюсюлмани и непрекъснатата дискриминация от страна на немюсюлмани, моя приятелка махна Хиджаба си, "за да има мир". И какво може да каже за вярата си към днешен ден? "Чувствам се по-близо до Аллах". Защо? Защото чувства, че може да Му служи, без да бъде притеснявана - и от Мюсюлмани, и от немюсюлмани. Мюсюлманите не знаят, че е Мюсюлманка и по този начин не я безпокоят колко е погрешен Хиджаба й. А немюсюлманите не знаят, че е Мюсюлманка и не се подиграват с Исляма й. 

И без значение колко е погрешна според Ислямските представи е тази логика, тя трудно се оспорва, използвайки световни стандарти. Така че единственото разрешение е да се спре тормоза над Мюсюлманките - особено над онези, които носят Хиджаб, независимо дали лично одобрявате стила на Хиджаба или не. 

Tози горчив Хиджаб

Въпреки че аз обичам Хиджаба, все още се боря с него в Америка. Не, слава на Бога, моите усилия не са толкова сериозни, че изобщо някога да поискам да си го махна. Но се боря със страховете, които имам за дъщеря ми и другите момичета в нашата Умма, както и в останалия Мюсюлмански свят. 

От една страна се страхувам, че те ще срещнат хора като моята учителка от детската - "Нямаш нужда от това"-немюсюлмани. Още по-трагично е, страхувам се, че ще срещнат "Хиджаба ти никога не е достатъчно добър"-Мюсюлмани, които сякаш са тук с мисията да се уверят, че никоя Мюсюлманка не се чувства добре, подчинявайки се на Аллах по начина, по който тя смята за най-добър...

И докато оставам с надеждата, че да се носи Хиджаб е красиво и освобождаващо преживяване за една жена, също така имам болка в сърцето, че Хиджаба се разглежда като благословия единствено, ако упее да пренебрегне негативните послания между Мюсюлмани и немюсюлмани, които карат жените да мислят за Хиджаба като за поредния източник на главоболие.

И докато Хиджаба със сигурност не е главоболие, хората, които критикуват жените определено им създават такова. И тази борба с хората за Мюсюлманските момичета прави по-желана фразата "Нямаш нужда от това", която струва повече за тях, отколкото самия Хиджаб.

Umm Zakiyyah е международно приет автор на трилогията If I Should Speak, новелите Realities of Submission и Hearts We Lost. Към днешна дата, под името Ruby Moore, пише юношески истории.