Как открих исляма…

 
Ассаламу алейкум братя и сестри, скъпи гости на сайта,

Казвали са ми, че историята ми е безлична, в нея няма драма, няма велика любов или чудотворно изцеляване от тежка болест. По-скоро отделни случки, постепенно натрупване на впечатления и знания за исляма, размишления, фрагменти, които в един щастлив момент от живота ми се сглобиха в едно цяло.

Oпитват се да вместят нас, новоприелите (особено жените), в какви ли не стереотипи – казват, че повечето сме били грозни и дебели, та ни изнасяла идеята да се покриваме; били сме с ниско самочувствие и сме се опитвали да избягаме, да се скрием от обществото, от един начин на живот, в който не можем да пробием; или сме преживели трагедия, от която сме намерили спасение в религията... Аз не се вписвам в нито една от тези категории. Алхамдулиллах, по време на постепенното ми опознаване на исляма живеех един от най-щастливите периоди в живота си и последното нещо, от което се нуждаех, е да се хвана за някоя идеология с цел повишаване на падналия ми тонус.

Бях като всяка обикновена млада жена, правех същите неща като всички на моята възраст – вълнуваха ме партита, мода, мъже, феминизъм... Мнението ми за исляма беше крайно негативно, вярвах безрезервно на всичко, което се говори по новините, вярвах в поръчкови книги от типа на „Не без дъщеря ми“, на комунистическите ни учебници по история, в които се твърдеше, че в джамиите мъжете се молят на дебели, меки килими, а жените на гол, твърд под, за да им убива, кълнях се, че никога няма да имам нещо общо с мюсюлманите...

Искам да направя важна уговорка – когато говоря за мюсюлмани визирам само тези, които са добре запознати с религията си и живеят според повелите на Аллах и в никакъв случай всички, които по някакво стечение на обстоятелствата носят „мюсюлманско“ звучащо име, а нямат представа какво означава ислям.

Поради факта, че няма определена случка, която ме накара да предприема тази стъпка винаги ми е било трудно да започна историята си. Просто не зная къде е началото...

...Спорадични впечатления, първите от които са били може би от студентските ми години, от няколко религиозни африканци, които се държаха съвсем различно, изпълняваха молитвите си, постеха през Рамадан, изглеждаха смирени и сериозни, постоянно четяха и не се занимаваха с жени, както беше нормално за другите студенти. По-късно...съквартиранта ми –египтянин, който беше чист, подреден и услужлив, и всяка сутрин ставаше невъзможно рано за молитва.... тихият и любезен колега либиец от курса ми по компютри...мароканката от работата ми, която някак си все успяваше да остане извън всякакви интриги ....Струваше ми се, че в тези мюсюлмани, с които случайно съм се разминала в живота си имаше нещо много...принципно, нещо, което заслужава доверие, но не можех да определя какво точно...

Бях млада, не ме беше страх от нищо и бях убедена, че колкото по-рискован е живота, толкова повече си заслужава да се живее. Исках да видя свят, пътувах, трупах опит, впечатления. Забелязах, че започва да се оформя странна тенденция – страните, от които оставах с най-добри впечатления, страните, в които усещах топлина и живот, страните, в които непременно исках да се върна пак някой ден, по някаква случайност бяха все мюсюлмански.

Един красив момент, който се е запечатал завинаги в съзнанието ми: Пътувам от Анталия за Истанбул, автобусът спира за почивка насред висока планина. От „цивилизация“ няма и следа – само малко магазинче и до него джамия. Почивката е вече към края си, когато внезапно тишината бива нарушена – оказва се че е време за молитва. От джамията зазвучава азан, гласът на мюезина се извива, планинското ехо го подема, пътниците притихват....и в този момент ме обземат чувства, които не мога да опиша и единственото, което знам е, че не искам  азана да свършва, не искам автобуса да тръгва, само искам дълго да стоя там сред тези високи върхове и да се наслаждавам на един от тези редки моменти, в които съвсем осезателно успяваме да почувстваме божественото.

Не всичките ми преживявания са били толкова духовни, има и комични. На летището в Дубай се нареждам на безкрайна опашка от мъже с тюрбани и тъкмо се питам след колко ли часа ще стигна  гишето, когато един мустакат намръщен служител приближава право към мен и ми прави знак да го следвам. Мисля си, че пак се започват неприятностите с имиграционните власти.....За мое учудване той ме води до едно празно гише, проверява ми набързо документите и ми пожелава приятно прекарване в Емирствата. Още не осъзнала какво точно се е случило, излизам от летището и се насочвам към таксито, което е в началото на опашката. Шофьорът обаче не ми позволява да седна в колата, а излиза от нея, обяснява нещо и ми прави знак да го следвам. В недоумение вървя след него, докато се озоваваме до едно такси, чийто шофьор се оказва...жена с хиджаб. Впоследствие разбирам, че цялата тази суетня е била само за да ми се осигури максимално удобство, понеже съм жена.

Следва Египет...Египет, за който мога да говоря с дни, но мога да опиша и само с една дума – хаос! Един прекрасен хаос от слънце, звуци, цветове, усмивки...една страна, в която съм убедена че живеят най-гостоприемните, дружелюбни и усмихнати хора на света.

Всичко това води до размисли...Питам се възможно ли е да оставам само с добри впечатления от хора, които винаги са ми били рисувани в най-черни краски, които се предполага, че са жестоки убийци и терористи, безчувствени потисници на жени. Възможно ли е тези милиони, по-точно милиард мюсюлмани по света, всички да са толкова лоши? Удивителният факт, че съотношението на новоприелите исляма е 4:1 в полза на жените?! Трябва да има нещо в тази религия, което им дава сигурност и спокойствие.

И от този момент захвърлих напълно предразсъдъците и всичко, на което попадах по-нататък го приемах и анализирах с непредубеден ум.

Последва работа в офис в Лондон, за мениджър ми се пада Шарлийн – англичанка, която се оказва, че е новоприела мюсюлманка. От нея се сдобивам с  първите книги, които „теоретично“ ме въвеждат в исляма, първия Коран, първия хиджаб, първия джилбаб....В къщи се обличам в тези странни феерични одежди, оглеждам се в огледалото, копнея да изляза така навън. Шарлийн ме кани на гости и ме предупреждава, че ще е по мюсюлманки правила – жените и мъжете в отделни стаи. Странно. Отивам, не, по-точно прелитам до тях, защото при първото ми излизане с хиджаб, наистина имам усещането че летя...Стоя и гледам тези жени, чиито мъже не успявам да зърна нито за миг. У тях няма и помен от образа на подтиснатата мюсюлманка, за която толкова съм слушала – обикновени жени – говорят, смеят се, шегуват се, обсъждат най-нормални неща от живота.

Разбира се, изгарям от нетърпение да посетя джамия. Навремето някой ми беше казал, че ако християнка влезе в джамия, няма да излезе жива от там. Това твърдение беше придружено от подробно описание какво точно ще и случи вътре. С присъщата ми смелост поемам този риск и приемам поканата на Шарлийн и съпругът и да отидем до централната лондонска джамия. Майката на Исмаил също идва с нас, той я държи за ръка почти през цялото време, особено е внимателен когато пресичаме улици. Тогава това ми прави огромно впечатление. Предстои ми тепърва да уча за важния статут на жената в исляма, особено на майката. Аз пак съм с хиджаб и пак летя.

В джамията всичко ми се струва толкова духовно, толкова вълнуващо, че почти не съм на себе си – молитвените и конферентните зали, библиотеката, книжарницата, ресторанта, мирът който цари навсякъде, жените, които като принцеси се плъзгат по мраморния под и меките килими. Преди да си тръгнем Шарлийн внезапно ме пита дали искам да стана мюсюлманка. Чувам се да казвам „Да“. После всичко става като в сън – намираме офиса на имама, казвам (по-точно повтарям след някого) шахадата...и готово, не само че излизам жива от джамията, ами излизам оттам сдобила се с един нов и по-хубав живот.

Когато сега се замисля за встъпването ми в исляма, съзнавам колко малко съм знаела тогава за тази религия, съзнавам че този мой импулсивен отговор „Да“ е бил една необмислена постъпка, един безумен риск, риск, който никога не съжалих, че съм поела, и който се оказа най-печелившия риск в живота ми.

Последваха моменти, които съм сигурна че са добре познати на всички, които са решили да заживеят според повелите на исляма в един по-късен етап от живота си. Заучаване (с много грешки) на молитвите по книга, първи уроци по арабски (от интернет), покупки на молитвено килимче, компас, книги, безброй хиджаби – различни цветове и материи, които първо се носят само в заключена стая, постепенно подновяване на гардероба, поява на все по-дълги поли, изхвърляне на всички прекалено изрязани и разголени парцалки, запознанства със сестри, вълнения...Решението ПОНЯКОГА да излизам навън с хиджаб...Решението да ходя с хиджаб навсякъде, ОСВЕН НА РАБОТА...Решението да ходя ВИНАГИ с хиджаб...Чувството, че всички на улицата гледат мен...Постепенното осъзнаване, че всъщност никой не ме гледа...Разминаването по улицата с други мюсюлманки, техните усмивки и тихото „Ассламу алейкум“...Страхът от това какво ще кажат тези, които ме познават...Повечето не казват нищо, всеки е прекалено зает със себе си. Въпреки всичко губя една приятелка – боли, страшно боли, но  след това идва убеждението, че само истински приятели могат да преминат през подобен тест, че тези които са неспособни да ме разберат не заслужават приятелството ми и няма защо да ме боли за тях. В крайна сметка аз не съм се променила, аз съм същата личност, само че много ПО-ДОБРА от преди.

След първоначалните трепети и вълнения следва период на усилена работа. Много четене, проучвания, заучаване на молитви, постепенно навлизане в различните ислямски дисциплини, удивлението колко необятен е исляма, какъв океан от знания и мъдрост представлява. Безспорно много приятна част от този процес. е отърсването от дълго градените в миналото стереотипи и изхвърлянето на тонове боклук от дома ми и от живота ми.

Има още много какво да се каже, но спирам дотук и отправям ду’а към Всевишния да покаже правия път на всички, които са отдали живота си на  търсенето на истината.

Ассламу алейкум уа рахматуллах уа баракату.

Д. 

НЯМА СЛУЧАЙНОСТИ, ВСИЧКО СТАВА ПО ВОЛЯТА НА АЛЛАХ

„...Когото пожелае, Аллах оставя в заблуда, а когото пожелае, насочва по правия път”

(Коран, 6:39)

Ще започна своята история с кратко предисловие.

Преди да приема Исляма за своя религия, бях православна християнка. Винаги съм вярвала, че има Бог и че рано или късно ще трябва да дадем отчет за делата си пред Всевишния.

Преди 10 години настоявах пред родителите си да бъда кръстена в Православна църква, защото дотогава нямах свето кръщение. Разбира се, в резултат на този ритуал животът ми не стана нито по-добър, нито по-лош. И често се случваше да си задавам въпроса: „Възможно ли е само след кратка церемония, да се наредиш сред хората, които ще бъдат спасени? И логично ли е Спасителят, умирайки на кръста, да изкупи греховете ни? Не е ли всеки отговорен за собствените си дела пред Господ?“

Друг проблем, който занимаваше мисълта ми, беше свързан с иконите и светците и не можех да си обясня как те са в състояние да ми помогнат и защо в църквата се налага да се прекръствам пред тях. И нещо друго, което недоумявах – защо Християнството се свежда само до Великден и Коледа и защо денят, отбелязан в църковния календар като ден на някой светец, трябваше да се ознаменува с паметно или по-скоро безпаметно напиване от всички именици и приятели.

Все въпроси и все в този тон. И може би най-важният момент – какво е Светата Троица, как Бог може да бъде едновременно и човек, това не влиза ли в противоречие с идеята за единобожието.

Но когато нямаш нищо като алтернатива, се задоволяваш с това, което имаш, колкото и несъвършено да е. А в България християните не търсят алтернатива, християнската религия се счита за даденост по рождение – с нея се раждаш и с нея умираш. А повече от половината от християните не знаят дори и историята на Исус Христос, да не говорим за принципите, на които се уповава тази религия.

 Макар и да бях част от другата половина, животът ми съвсем не можеше да се определи като религиозен. По-скоро бях вярваща, но нерелигиозна, за разлика от множеството, което се самоопределя като религиозно, а вярата не присъства в живота на хората, освен по празниците.

И така до момента, в който за първи път научих какво е Ислям и осъзнах колко различен е той от представата ми за него, която ми бе насаждана години наред от образованието, медиите и обществото като цяло. Бях на едноседмично пътуване в Дубай, за да се срещна с момче, с което бяхме контактували по Интернет в продължение на година и половина. Между нас се беше зародило с времето виртуално приятелство, което и двамата определяхме като любов и искахме да си „сверим часовниците“ и най-сетне да сме наясно какви всъщност са отношенията ни и възможно ли е да има Интернет любов.

Оказа се, че такова понятие наистина съществува и същото това момче в момента е мой съпруг от две години и се радваме на малката си дъщеричка, която скоро ще навърши годинка, Алхамдулиллах.

Но това не е най-важното в случая. Далеч по-важно е, че посветихме доста часове в разговори за същността на света, за неговия Създател, за религиите, защото тези теми вълнуваха и двама ни. И тъй като той е мюсюлманин, му се удаваше удобен случай да ме запознае с Исляма в чистата му същност. Имах възможност да черпя информация от източника, а не от християнските оценки за тази уникална религия. Водихме своеобразна апологетика, аз – защитавайки християнската религия, той – изтъквайки преимуществата на Исляма.

Тогава ми направи впечатление, че всички негови доводи бяха абсолютно логични, а моите някак увисваха във въздуха. Особено се впечатлих от факта, че тази религия има отговор на всеки, възникнал у теб въпрос по отношение на всички страни от битието – от начина на хранене и личната хигиена, до поведението в обществото и решението на социалните проблеми. Изненада ме също така, че той знаеше за християнството повече от самата мен, и въпреки това бе избрал Исляма.

Тогава се замислих над думите му: „Човек не се ражда християнин, мюсюлманин, евреин. Той има правото на избор. Аз самият, когато осъзнах принадлежността си към Исляма, започнах да се интересувам и от други религии, да сравнявам, за да се убедя в правотата на вярата си. Така, съпоставяйки всичко прочетено, на практика се уверих, че Исляма е най-близката до истината религия. Виждах явните противоречия в останалите учения и се убеждавах в завършеността и перфектността на Исляма. Тогава благодарих истински на Аллах, че съм се родил в мюсюлманско семейство и съм бил възпитан в този дух“. Това провокира интерес у мен и беше началото на предизвикателството.

Помолих го да ми говори за Исляма, всичко, за което се сеща на момента. Казаното от него водеше до въпроси от моя страна и така времето минаваше неусетно. Не можех да се примиря, че негласно се съгласявах с всичко, казано от него, намирах го за логично и най-близко до интуицията на човек. И също така негласно реших, че трябва да науча колкото може повече неща на тази тема. В Исляма видях толерантност към останалите две монотеистични религии, разбрах, че всички те имат един корен, че Мухаммед (САС) е “печатът” на всички пророци, че Исус Христос (мир нему) се споменава толкова много пъти в Свещения Коран, далеч повече отколкото самият Мухаммед (САС). Разбрах, че приемайки Исляма, не се отричам от идеите на християнството, а точно обратното – приемам ги, но доразвити, доизяснени и в известна степен корегирани. Осъзнах, че Иса (мир нему) е бил също толкова човек, колкото и всички останали пророци в историята на човечеството.

Спомням си, че когато стигнахме до темата за облеклото на жената-мюсюлманка, аз меко казано се възпротивих на мнението му за хиджаба и заявих, че дори и да приема един ден Исляма, никога няма да сложа кърпа на главата си. Сега, от дистанцията на времето, в паметта ми изплува максимата „Никога не казвай никога“ и се убеждавам за пореден път колко вярност има в нея. Не само, че сложих кърпа, но продължавам да го правя с радост и с твърдата убеденост, че това е най-правилното решение за една жена. Съзрях смисъла на този акт и изпълнявам повелята на Аллах не само защото Той така е наредил, а и защото съм сигурна в правотата й. Колкото повече човек навлиза в необятното море, наречено Ислям, толкова повече вярата у него нараства и той не се двоуми да изпълнява заръките на Аллах и го прави доброволно, не по принуждение и най-важното – с искрено желание.

Преди да си тръгна от Дубай, момчето ми даде една книга – „Да разберем Исляма“, която бях толкова нетърпелива да прочета, че при пристигането си в София вече бях към нейния край.

От там започна пътят ми към Исляма. Път, осеян с трудности и в същото време носещ несравнимо удовлетворение. Удовлетворението от това, че си намерил най-накрая истината, успокоението на духа, че вече си открил своя пристан. Започнах да търся повече информация от Интернет, намерих Коран на български език, открих съкровищницата на Ахадит и Сунна, запознах се с биографията на Мухаммед (САС). Бях жадна за все повече и повече информация относно всички аспекти на религията. Споделих и с приятелите си, които бяха доста скептични, но въпреки това толерантни, за което им благодаря. Но най-голяма благодарност дължа на родителите си, които не се възпротивиха на избора ми, разбраха ме и ме подкрепиха. Тогава ми се струваше почти нереално, но сега осъзнавам колко Аллах е бил милостив към мен. Може би един ден, иншаАллах, Той ще помогне и на родителите ми да видят в тази религия единствения верен път, така както го видях аз самата. Силно се моля това да стане скоро.

Има и още един момент, който накрая не мога да пропусна да спомена. Става дума за самото ми запознанство със съпруга ми. То беше в чат канала mIRC. Вечерта, в която се „срещнахме“, аз бях твърдо решена да не разговарям с никого, настроението ми беше леко депресивно, за което имах сериозни причини и търсех начин да се успокоя, оттърся и усмихна. Влязох в общия канал, където по онова време имаше много свеж хумор, и се надявах това да ми помогне. Само четях, без да влизам в каквито и да било разговори. Тогава получих съобщение на английски език от някой със странно небългарско име. Разбира се не отговорих. Последва отново съобщение и отново отказ и така 4 поредни пъти. Не разбирах защо той беше толкова настоятелен, та нали в канала имаше около 100 души, достатъчно голям избор. И тогава с петото си съобщение той наистина успя да ме разсмее дотолкова, че да дръзна да му отговоря. По-късно, когато се опознахме, той ме изненада, казвайки, че за първи път тогава е влязъл в чат канал и аз съм била първият произволно избран човек, когото се е опитал да заговори, и че все още не може да си обясни защо е бил толкова настоятелен след като това не му е присъщо по принцип.

Неведоми са пътищата Господни! И досега сме твърдо убедени, че Аллах Е Бил този, който ни е събрал и благодарение на чиято милост дължим настоящото си щастие. И най-вече съм благодарна за милостта Му към мен, решавайки чрез това момче да ми покаже верния път.

Нищо в живота не е случайно, всичко става по волята на Аллах.

Amina