„...Когото
пожелае, Аллах оставя в заблуда, а когото пожелае, насочва по правия път”
(Коран, 6:39)
Ще започна своята история с
кратко предисловие.
Преди да приема Исляма за своя
религия, бях православна християнка. Винаги съм вярвала, че има Бог и че рано
или късно ще трябва да дадем отчет за делата си пред Всевишния.
Преди 10 години настоявах
пред родителите си да бъда кръстена в Православна църква, защото дотогава нямах
свето кръщение. Разбира се, в резултат на този ритуал животът ми не стана нито
по-добър, нито по-лош. И често се случваше да си задавам въпроса: „Възможно ли
е само след кратка церемония, да се наредиш сред хората, които ще бъдат
спасени? И логично ли е Спасителят, умирайки на кръста, да изкупи греховете ни?
Не е ли всеки отговорен за собствените си дела пред Господ?“
Друг проблем, който
занимаваше мисълта ми, беше свързан с иконите и светците и не можех да си
обясня как те са в състояние да ми помогнат и защо в църквата се налага да се
прекръствам пред тях. И нещо друго, което недоумявах – защо Християнството се
свежда само до Великден и Коледа и защо денят, отбелязан в църковния календар
като ден на някой светец, трябваше да се ознаменува с паметно или по-скоро
безпаметно напиване от всички именици и приятели.
Все въпроси и все в този
тон. И може би най-важният момент – какво е Светата Троица, как Бог може да
бъде едновременно и човек, това не влиза ли в противоречие с идеята за
единобожието.
Но когато нямаш нищо като
алтернатива, се задоволяваш с това, което имаш, колкото и несъвършено да е. А в
България християните не търсят алтернатива, християнската религия се счита за
даденост по рождение – с нея се раждаш и с нея умираш. А повече от половината
от християните не знаят дори и историята на Исус Христос, да не говорим за
принципите, на които се уповава тази религия.
Макар и да бях част от другата половина,
животът ми съвсем не можеше да се определи като религиозен. По-скоро бях
вярваща, но нерелигиозна, за разлика от множеството, което се самоопределя като
религиозно, а вярата не присъства в живота на хората, освен по празниците.
И така до момента, в който
за първи път научих какво е Ислям и осъзнах колко различен е той от представата
ми за него, която ми бе насаждана години наред от образованието, медиите и
обществото като цяло. Бях на едноседмично пътуване в Дубай, за да се срещна с
момче, с което бяхме контактували по Интернет в продължение на година и
половина. Между нас се беше зародило с времето виртуално приятелство, което и
двамата определяхме като любов и искахме да си „сверим часовниците“ и най-сетне
да сме наясно какви всъщност са отношенията ни и възможно ли е да има Интернет
любов.
Оказа се, че такова понятие
наистина съществува и същото това момче в момента е мой съпруг от две години и
се радваме на малката си дъщеричка, която скоро ще навърши годинка,
Алхамдулиллах.
Но това не е най-важното в
случая. Далеч по-важно е, че посветихме доста часове в разговори за същността
на света, за неговия Създател, за религиите, защото тези теми вълнуваха и двама
ни. И тъй като той е мюсюлманин, му се удаваше удобен случай да ме запознае с
Исляма в чистата му същност. Имах възможност да черпя информация от източника,
а не от християнските оценки за тази уникална религия. Водихме своеобразна
апологетика, аз – защитавайки християнската религия, той – изтъквайки
преимуществата на Исляма.
Тогава ми направи
впечатление, че всички негови доводи бяха абсолютно логични, а моите някак
увисваха във въздуха. Особено се впечатлих от факта, че тази религия има
отговор на всеки, възникнал у теб въпрос по отношение на всички страни от
битието – от начина на хранене и личната хигиена, до поведението в обществото и
решението на социалните проблеми. Изненада ме също така, че той знаеше за
християнството повече от самата мен, и въпреки това бе избрал Исляма.
Тогава се замислих над
думите му: „Човек не се ражда християнин, мюсюлманин, евреин. Той има правото
на избор. Аз самият, когато осъзнах принадлежността си към Исляма, започнах да
се интересувам и от други религии, да сравнявам, за да се убедя в правотата на
вярата си. Така, съпоставяйки всичко прочетено, на практика се уверих, че
Исляма е най-близката до истината религия. Виждах явните противоречия в
останалите учения и се убеждавах в завършеността и перфектността на Исляма.
Тогава благодарих истински на Аллах, че съм се родил в мюсюлманско семейство и
съм бил възпитан в този дух“. Това провокира интерес у мен и беше началото на
предизвикателството.
Помолих го да ми говори за
Исляма, всичко, за което се сеща на момента. Казаното от него водеше до въпроси
от моя страна и така времето минаваше неусетно. Не можех да се примиря, че
негласно се съгласявах с всичко, казано от него, намирах го за логично и
най-близко до интуицията на човек. И също така негласно реших, че трябва да
науча колкото може повече неща на тази тема. В Исляма видях толерантност към
останалите две монотеистични религии, разбрах, че всички те имат един корен, че
Мухаммед (САС) е “печатът” на всички пророци, че Исус Христос (мир нему) се
споменава толкова много пъти в Свещения Коран, далеч повече отколкото самият
Мухаммед (САС). Разбрах, че приемайки Исляма, не се отричам от идеите на
християнството, а точно обратното – приемам ги, но доразвити, доизяснени и в известна
степен корегирани. Осъзнах, че Иса (мир нему) е бил също толкова човек, колкото
и всички останали пророци в историята на човечеството.
Спомням си, че когато
стигнахме до темата за облеклото на жената-мюсюлманка, аз меко казано се
възпротивих на мнението му за хиджаба и заявих, че дори и да приема един ден
Исляма, никога няма да сложа кърпа на главата си. Сега, от дистанцията на
времето, в паметта ми изплува максимата „Никога не казвай никога“ и се
убеждавам за пореден път колко вярност има в нея. Не само, че сложих кърпа, но
продължавам да го правя с радост и с твърдата убеденост, че това е
най-правилното решение за една жена. Съзрях смисъла на този акт и изпълнявам
повелята на Аллах не само защото Той така е наредил, а и защото съм сигурна в
правотата й. Колкото повече човек навлиза в необятното море, наречено Ислям,
толкова повече вярата у него нараства и той не се двоуми да изпълнява заръките
на Аллах и го прави доброволно, не по принуждение и най-важното – с искрено
желание.
Преди да си тръгна от
Дубай, момчето ми даде една книга – „Да разберем Исляма“, която бях толкова
нетърпелива да прочета, че при пристигането си в София вече бях към нейния
край.
От там започна пътят ми към
Исляма. Път, осеян с трудности и в същото време носещ несравнимо удовлетворение.
Удовлетворението от това, че си намерил най-накрая истината, успокоението на
духа, че вече си открил своя пристан. Започнах да търся повече информация от
Интернет, намерих Коран на български език, открих съкровищницата на Ахадит и
Сунна, запознах се с биографията на Мухаммед (САС). Бях жадна за все повече и
повече информация относно всички аспекти на религията. Споделих и с приятелите
си, които бяха доста скептични, но въпреки това толерантни, за което им
благодаря. Но най-голяма благодарност дължа на родителите си, които не се
възпротивиха на избора ми, разбраха ме и ме подкрепиха. Тогава ми се струваше
почти нереално, но сега осъзнавам колко Аллах е бил милостив към мен. Може би
един ден, иншаАллах, Той ще помогне и на родителите ми да видят в тази религия
единствения верен път, така както го видях аз самата. Силно се моля това да
стане скоро.
Има и още един момент,
който накрая не мога да пропусна да спомена. Става дума за самото ми
запознанство със съпруга ми. То беше в чат канала mIRC. Вечерта, в която се
„срещнахме“, аз бях твърдо решена да не разговарям с никого, настроението ми
беше леко депресивно, за което имах сериозни причини и търсех начин да се
успокоя, оттърся и усмихна. Влязох в общия канал, където по онова време имаше
много свеж хумор, и се надявах това да ми помогне. Само четях, без да влизам в
каквито и да било разговори. Тогава получих съобщение на английски език от
някой със странно небългарско име. Разбира се не отговорих. Последва отново
съобщение и отново отказ и така 4 поредни пъти. Не разбирах защо той беше
толкова настоятелен, та нали в канала имаше около 100 души, достатъчно голям
избор. И тогава с петото си съобщение той наистина успя да ме разсмее
дотолкова, че да дръзна да му отговоря. По-късно, когато се опознахме, той ме
изненада, казвайки, че за първи път тогава е влязъл в чат канал и аз съм била
първият произволно избран човек, когото се е опитал да заговори, и че все още
не може да си обясни защо е бил толкова настоятелен след като това не му е
присъщо по принцип.
Неведоми са пътищата
Господни! И досега сме твърдо убедени, че Аллах Е Бил този, който ни е събрал и
благодарение на чиято милост дължим настоящото си щастие. И най-вече съм
благодарна за милостта Му към мен, решавайки чрез това момче да ми покаже
верния път.
Нищо в живота не е
случайно, всичко става по волята на Аллах.
Amina
Няма коментари:
Публикуване на коментар