Най-големият ни дълг

Един младеж взел голям заем от свой съсед. Дните се нанизвали един след друг, ала Саид все не можел да върне взетите пари.


И днес Саид е тъжен. Върви с наведена глава и влачи уморените си крака. Не спира да мисли за тъгата си. Не знае към кого да се обърне и какво да стори.
Някъде из далечината зад хълма, се вижда високото минаре на джамията. Нещо накара момъка да втренчи поглед в тази приказнокрасива гледка. Продължи по пътя към джамията, усещайки бързото туптене на унилото си сърце. Защо ли се беше запътил натам?
Щом се озова пред белите порти на молитвения дом, той се запита:
„ Достоен ли съм да бъда тук?”
Ето, че се зададе друг човек – неговият най-добър приятел. Той го приветства с топла и искрена усмивка – такава, каквато можеш да подариш и на бедния, и на богатия.
– Какво ти е, приятелю? Защо си толкова натъжен? – попита го загриженият приятел.
Саид сподели мъката си с него:
– Взех един заем от съседа си, който не мога да върна... ден и нощ се чудя и мая, как ще изплатя дълга си към него...
Приятелят му се усмихна и потупвайки го нежно по рамото, му рече:
– Аллах е Премъдър, а който се уповава на Аллах, Аллах му е достатъчен по време на трудности и ще му даде препитание оттам, откъдето не е предполагал.




Саид се задълбочи върху тези мъдри думи.

***
Няколко месеца по-късно, с позволението на Всемогъщия Аллах, Саид вече имаше добре платена работа. Успял беше и да върне заема на съседа си.
Един ден Саид отново реши да отиде на джамия. Срещна своя другар и го поздрави. Той забеляза една необикновена тъга, изписана на лицето на Саид:
– Какво се е случило с теб, братко? Кой те наскърби? – попита го той.
– Никога не съм бил толкова тъжен през целия си живот – отвърна Саид с дълбока въздишка.
– Да не би близък човек да е починал или... отново да си взел голям заем и да нямаш възможност да го върнеш? –опита се да отгатне той.
Саид погледна към вечнозелената планина, сетне събеседника си. Красивите му очи се напълниха със сълзи, които нетърпеливо се търкулнаха като бисери една след друга по лицето му.
С ратреперен глас Саид отвърна:
– Не, братко, не, пропуснах сутрешния си намаз...


из детската книжка за разкази "Пътят ми към Рая", автор Shahrazad Layl


снимка: chasingparadisegalz.wordpress.com