Експанзията на феминосткото мислене сред кръга на мюсюлманските учени, съпътствано от доклади и проповеди з женската свобода и за „хиджаба”, напоследък ме накараха да мисля повече по този въпрос. Това, което открих е, че например Лейла Ахмад, Асра Номани, Фатима Мерниси и др., със своите „феминстки” учения (ако мога да ги нарека така), са заслепени за стария Ориентализъм в женските дрехи. Предполагам, че това е тяхната „прогресивност” и често враждебния изглед на Исляма и хиджаба, които превръщат забулените мюсюлманки в потиснати, безгласни манекени, които не могат да изразяват собствени мисли и се нуждаят от „други” да говорят вместо тях и да обясняват какво „хиджаба” (и религията) означават за тях.
Според Ориенталската (феминистка) парадигма, мюсюлманката е най-потиснатата жена в света, има вопиюща нужда от „спасение” и, разбира се, воалът е въплъщение на тази неотменна репресия.
Феминистките рядко отчитат положителния опит на мюсюлманки с Хиджаб. Никога не признават, че има хора, които забраняват на жените и дъщерите си да носят хиджаб, докато в същото време бързат да отбележат, че става дума за насилствена практика в патриархалните култури. Аз съм една от жените, които са били насилствено потиквани да свалят хиджаба си, баща ми беше много нещастен, когато започнах да си слагам покривалото зап ърви път – някъде преди 4 години. И знам, че има много подобни случаи в общността.
Но с цел да се определи и ограничи Хиджаба като нещо унизително, феминистките напълно игнорират факта, че повечето мюсюлманки избират да носят Хиджаб, избират и да практикуват религията си. И въпреки че има малко учени, опитващи се да се противопоставят на стереотипните общодостъпни схващания за мюсюлманките и Хиджаба, има и доста западни мислители (мъже и жени), обсъждащи този въпрос с определено убеждение за превъзходството на своята култура. Тези учени предпочитат да съхранят клишираните аргументи, обрисуващи мюсюлманката като тези безгласни, неми, потиснати създани, които се нуждаят от „Запада” да обрисува тяхната нужда от свобода и в крайна сметка да ги „освободи”.
Исляма в този сценарий, е приравняван на потисничество, докато Западните секуларистични практики са увековечавани като „освободителни” норми.
Повечето от тези Западни учени може би никога не са разговаряли с мюсюлманка, не са изучавали внимателно Ислям или са изучавали само гледните точки на разни ориенталисти; така че не е изненадващо онова, до което са достигнали – нищо повече от едно завръщане към ислямофобията – тесногръда и префърцунената „бял-мъж-европеец” доминираща проповед.
Как тогава, може да се учудите, мюсюлманските „феминистки” се вписват в тази картина?
Повечето защитници на либералните идеи на светския „Запад” дават нови „интерпретации” на Корана, изваждат от контекста и по този начин определени заповеди, които не се вписват в тесногръдите либерални идеи, биват поставени по микроскоп и разбити на части. По-късно тези съставни части са върнати обратно по начин, който удовлетворява мислителите от 21-ви век.
Ако четете някои техни трудове, ще видите колко тясно е свързано тяхното виждане за Исляма с Ориентализма, който го предшествува.
Ориентализмът е само представа, която Западните учени използуват за „Изтока” и по-конкретно за Исляма и арабите, без задължително да се основават на факти и реалности, а нс предубедени архетипове, които представят Исляма като фундаментално по-нисш, несъвместим и различен от „Запада”.
Преди цялата шумотевица около Хиджаба, Ориентализмът е изцяло обсебен от „Харема”. Художници-ориенталисти придават романтика на харемите, рисуват мюсюлманките винаги по много еротичени и сексуално насочен начин. Jean-Leon Gerome, французин художник-ориенталист, е сътворил много подобни творби, включително „Танца на Алмех”, която можете да видите ТУК.
Така можете да разберете, че символното значение на „Харема” бива заменено от символиката на „воала” – особено на никаба. Никабът е така загадъчен, както и харемът, също толкова примамлив, защото не можем да видим какво се крие зад него. Оттук и отговорът защо виждаме заглавията на Западните медии да звучат по начина „Разбулване на истината” и „Под прикритието на Исляма”.
Днешните политици се опитват да работят като художници, но вместо рисуване на мистериозни забулени зад стените на харема, те прокарват закони за забрана на забулени мюсюлманки. Опитват се да премахнат преградата между „екзотичната” мюсюлманска жена и любопитния бял мъж.
„Мюсюлманските” феминистки, подпомагат този процес. Като Ориенталистите те тълкуват в голяма степен „женските права” от Западна перспектива и с предубеждение. Те не отчитат какво означава „свободата” за онези мюсюлманки, чиито Хиджаб или Никаб искат да махнат, защото техния егоизъм и радикалния им феминизъм, разглежда Исляма само като някаква патриархална традиция и това не им позволява да видят истината „зад воала”.
В същност истината не е тайна. Зад воала стои женското достойнство и никой феминистки мислител или някой, който се занимава с този въпрос, не може да го премахне оттам.
В същност истината не е тайна. Зад воала стои женското достойнство и никой феминистки мислител или някой, който се занимава с този въпрос, не може да го премахне оттам.
Източник: In the Shade of Islam
Няма коментари:
Публикуване на коментар